Сънища за богове и чудовища

Оглавление

152

Найтингейл. Тя тръсна глава, без да откъсва нито за миг очи от Акива.

- Не съм, царице. - Царице? - Но и не бих го приковала отново. Редно е да му окажем почитта, която му се полага по рождение, и да говорим с него.

- За какво да говорите с мен?

Отговори му Скараб, мятайки мрачен поглед към Найтингейл. Имаше нещо царствено в нейната арогантност и Акива реши, че това би му подсказало, ако вече не го знаеше, по-горното й потекло.

- От твое име беше направен избор. Аз го направих.

- И какъв е той?

- Да не те убивам.

Не че това го изненада много след всичко, което чу, но пак не можа да се овладее и заговори бързо.

- И какво толкова съм направил, че това да ми струва живота? - Убеден в собствената си невинност, той не очакваше блъвналия в нейния отговор плам.

- Много - изплющя гласът й, разспчайкп въздуха. - Не се съмнявай в това, издънка на Фиеста. Досега съвсем заслужено би трябвало да си мъртъв.

Той се опита да се надигне, но установи, че отново е скован.

- Ще ме пуснеш ли? - попита и за негова изненада тя го направи.

- Защото не се боя от теб - каза.

Той се изправи.

- Че защо да се боиш от мен? Защо ми е да те застрашавам, дори да можех? Много пъти съм си мислил за народа, от чиято кръв беше майка ми. Но нито веднъж с намерението да ви причиня зло.

- И въпреки това през последните хиляда години никой друг не успя да ни доведе до ръба на унищожението, а ти го направи.

- Какво говориш?! - избухна той. Дори не беше припарвал до Далечните острови, нито беше виждал стелианин. Какво може да им е сторил?!

Тогава Найтингейл се намеси.

- Не го предизвиквай, Скараб. Той не знае. Пък и как би могъл?

- Какво да знам? - попита той, вече по-кротко, защото в устата на Скараб обвиненията изглеждаха абсурдни, но изречени със скръб от Найтингейл, звучаха другояче. Чуждото проникване в съзнанието му. Приливът на мощ който изпита. И усещането, че е... захвърлен след нейното оттегляне, сякаш тази мощ го беше употребила. Затова попита със заекване: - Какво съм направил?

Всъщност онова, което Зузана изкрещя от гърба на буревестника, гласеше: „Божичко! Всички планини толкова си приличат!“.

Накрая все пак се загубиха, макар че си беше цяло чудо как изобщо стигнаха дотук; съвсем друг беше въпросът за стила им на пътуване.

Това да стигнат дотук се дължеше главно на картите, погребани дълбоко в съзнанието на Близа; колкото до второто - то стана благодарение на музиката; Мик успя да омае с цигулката си - нова и много по-хубава от онази, която оставиха във ваната на Естер - летящото създание с размери на рибарско корабче. Зузана обаче също имаше претенции, че е допринесла за успеха. Никой не можеше да я разубеди, че от начало до край тъкмо нейният ентусиазъм е бил основната движеща сила в цялото това начинание.

Още в момента, когато Елиза призна, че знае и друг портал - същият, през който преди хиляда години нейната много-прабаба е била прогонена в изгнание, - Зузана беше готова да тръгне. На кого му пукаше, че порталът се намира в Патагония (където и да е това... А то се оказа... О! Мамка му! Дяволски, ама наистина дяволски далече. Честно\), те бяха решили на всяка цена да се доберат до там.

Желанията се оказаха такъв купон!

Освен това обаче бяха и голяма рядкост, незаменими и свещени - те бяха творение на самия Бримстоун и не трябваше да се харчат с лека ръка като дребни стотинки в сладкарница. Пък и Кару със сигурност се нуждаеше много повече от гавриелите, отколкото те самите (не че щяха да й помогнат особено, ако изобщо не успееха да се доберат до нея), та затова ето каква сделка сключиха помежду си: ще й ги занесат. Ясно и просто. И ще направят всичко по силите си да стигнат до нея, без да рискуват гавриелите. Навремето Мик се беше пошегувал за „силите на реда, съблюдаващи употребата на желанията“, докато играеха на три желания в пещерите, и сега дразнеше Зузана, че се е превърнала точно в такъв надзорник.

- Значи вече нямаме никакъв шанс да се сдобием със самурайски умения, така ли? - Той ококори очи като пале. - Може обаче да си пожелаем друг вид суперсила, стига да го формулираме правилно.

- Може да помолим Вирко или някой от другите химери да ни научат да се бием - отвърна тя. - Такова желание не е от жизненоважна необходимост.

- Това е мързеливо желание. Точно в това е смисълът. Ученето е тежка работа.

- Казал го цигуларят на художника.

- Точно така. Правилно. - Той целият засия. - Кой друг, ако не точно ние има представа какво е да учиш. - После се обърна към Елиза. - Научни работнико и другарю в учението, искаш ли да участваш в самурайско-зверските тренировки заедно с нас? Защото сме решили да станем много опасни.

- Участвам - простичко отвърна тя. На езика на плодовете Елиза Джоунс беше едно-единствено нещо: прасковка.

Ама наистина! Дори да не се бяха оказали свързани поради някакво странно хрумване на съдбата и споделената им безумна цел, Зузана пак щеше да се сприятели с нея. Това не ставаше често и тя беше наистина, ама наистина доволна, че случаят е точно такъв. Ако Елиза се беше оказала някое мрънкало, примадона, шумно мляскало или нещо от този род, тогава пътешествието им щеше да се превърне в същински ад.

А вместо това се оказа божествено.

Първо пътуването до Патагония (която се оказа главно в Аржентина с малко парче от Чили; кой да ти го знае!). За това се искаха само пари, а те ги имаха в изобилие благодарение банковите сметки на Кару, които се оказаха в пълен порядък - явно злата Естер не беше сложила ръка върху тях. Така ти се пада (за втори път), мнима бабо! Зузана още съжаляваше, че не е имала възможност да позлорадства както се полага, нито да изпълни заканата си към Естер, но Мик гледаше оптимистично на въпроса.