Сънища за богове и чудовища

Оглавление

160

Защото каквото и да се случваше тук, Кару нито за миг не се поколеба, нито изпита страх, че Акива я напуска по своя воля. Почувства присъствието на своите приятели и другари, които изпълваха пространството зад гърба й. Всички бяха тук: Исса, Лираз, Зири, Зузана, Мик, даже Елиза. Заедно с два пъти по двайсет извънбрачни и повече от два пъти по двайсет химери, всичките готови да се сражават в защита на Акива, щом го открият.

Но не и ако открият, че той самият себе си не защитава.

„Така трябва“, беше казал той.

Лираз беше тази, която му отговори.

- Не - отсече тя и сякаш стовари тази истина пред тях, възправяйки се над нея като лъвица, която отстоява плячката си. - Няма да го правиш. - И с тези думи изтегли меча, възправяйки се срещу стелианите.

- Лир, недей. - Акива трескаво вдигна ръце. - Моля те. Остави меча настрани. Не можеш да ги победиш.

Тя го погледна така, сякаш за първи път го виждаше.

- Не разбираш - продължи той. - В битката. Те са били. - Той обърна очи към стелианите, втренчен в по-възрастната жена. - Прав ли съм? Вие сте победили врага ни заради нас.

Тя обаче поклати глава.

- Не. Не ние го направихме.

Той примигна объркано. Но после тя продължи, посочвайки свирепата млада жена до себе си.

- Скараб го направи.

Никой не продума. Всички помнеха как техните врагове изведнъж се отпускаха безжизнени в битката и политаха към земята. Една-единствена жена. Само една жена беше постигнала това.

Лираз пъхна меча обратно в ножницата.

- Моля, обяснете ми какво става - прошушна Кару и когато Акива отново се извърна към по-възрастната жена, тя за миг помисли, че е пренебрегнал молбата й. Но той всъщност на свой ред умоляваше.

- Ще го направиш ли? - попита той. - Моля те!

Кару нямаше представа какво иска да каже с това, но усети, че между двете жени премина нещо: някакъв безсловесен спор. Едва по-късно щеше да разбере, че са обсъждали дали да им кажат - дали да им внушат - отговора на нейния въпрос и че в този спор Найтингейл е надделяла. Защото Кару щеше да проумее всичко едва по-късно.

В съзнанието й - в съзнанието на всички тях - проникна представата за смисъл и чувство и тя беше толкова съвършена, сякаш сами я преживяваха, но това беше нещо, което Кару не би си пожелала никога да преживее. Сега разбираше защо Акива беше помолил баба си - неговата баба - да им отговори по този начин: защото нито една изречена истина не би могла да се сравни с това. То я обгърна и проникна в нея: историята за една трагедия и неописуем ужас, безмилостна и заплетена и въпреки това предадена със съвършена лекота. Тя просто беше предоставена на нейното съзнание, сбито и точно, подобно на вселена, събрана в перла. Или като спомените от цял един живот, вместени в един ядец, помисли си Кару. Но тази история беше много по-всепроникваща и ужасяваща от нейния собствен живот. Приличаше по-скоро на сън.

Кошмарен.

Чак сега разбра какво се беше случило с Акива, откакто го видя за последно, защо сега той е като тлеещ огън и всичко в него е изгубено и пусто.

Как е възможно да понесеш нещо толкова огромно и така ужасяващо? Кару разбра как. Стоиш пред него, едва поемайки си дъх, и не можеш да си представиш как изобщо ти е минавало през ум, че може да има щастлив край.

Дълго време никой не проговори. Ужасът им беше очевиден, дишането - по-шумно от обикновено. За кратко в мисленото послание на Найтингейл се мярна усещането за непосилно бреме и свирепо ст, за разяждащ глад; сега, след като веднъж го бяха познали, никой от тях повече нямаше да го сбърка: напорът на нетилъм срещу кожата на техния свят.

Кару стоеше само на крачка от Акива, но сега тази крачка й се виждаше като бездна. Неговата роля беше съвсем категорично показана от мисленото послание и присъдата не подлежеше на обсъждане: той трябваше да замине. Доскоро преустройството на Империята им се виждаше огромно предизвикателство, но сега то се превърна в дребна подробност към главния въпрос за оцеляването на Ерец. Кару залитна. Акива се взря в очите й и тя видя неговия въпрос, но той не попита, загцото нейната орис не беше просто украшение, което да прикачи към своята. Тя не можеше да тръгне заедно с него. Без нея нямаше да има прераждане за народа на химерите.

Нали доскоро беше точно обратното - той се канеше да остане с нея, заради „по-важно задължение“, както беше казал на Ормерод, - но сега това беше невъзможно и тяхната история вече нямаше как да се превърне в историята на цял Ерец: серафими и химери заедно в „един по-различен живот“. Всичко е било само недоловимо потрепване, прашинка сред милиони други в един обсаден свят и те двамата за пореден път се оказаха разделени.

Лираз беше тази, която най-накрая наруши мълчанието.

- Ами звездните богове? - попита тя, почти умолително. - В легендата те влизат в сражение със зверовете и ги побеждават.

- Няма никакви звездни богове - отвърна Скараб и нейните думи бяха придружени от кратко и мрачно мислено послание: има само едно разкъсано небе и съзнанието, че в целия този безкрай няма нищо, което да ги пази и защитава и спасение отникъде не иде. Колкото и многобройни да бяха всичките тия богове, на които в трите, че и в повече светове бяха дали имена и на които се прекланяха, кога някога са получавали помощ? - И никога не е имало -произнесе Скараб с глас, който подсилваше със студената си мрачност думите й.

Това беше най-страшният и най-смазващият миг от всички и Кару завинаги щеше да го запомни като най-черната сянка - онова черно, което сенките могат да добият единствено редом с най-ярката светлина.