Сънища за богове и чудовища

Оглавление

161

Защото веднага след това получиха друго мислено послание. То се вклини в предишното, бляскаво и ослепително. Това беше светлина, струяща изобилно. Усещане за светлина. Ндла армия от светлина. В нея имаше очертани силуети, златни и безбройни, и Кару някак разбра кои и какво бяха те. Всички го разбраха, макар силуетите да не отговаряха на мита. Всичко беше като в някакъв сън, дълбоко познание, съхранявано чрез сърцето. Тези бяха сияйните воини.

Звездните богове.

Кару видя как главата на Скараб се отмята назад, тази на Найтингейл също и усети техния потрес и разбра, че това послание не идваше от тях, нито от останалите стелиани, които изглеждаха не по-малко смаяни.

Тогава откъде идваше?

,Досега.“

Една дума, дошла изотзад, сред групата на нейните съратници и гласът й беше близък, но в същото време и напълно неочакван, затова в първия момент не успя да го разпознае. Трябваше да се обърне, за да види със собствените си очи, да примигне и пак да погледне, преди да повярва.

„Онези, чиято орис е предопределена, не би трябвало да правят планове“, по-късно щеше да каже със смях Елиза, но в този момент изрече само едно.

- Не е имало звездни богове досега.

Защото това беше тя. Елиза. Излезе напред и излъчваше блаженство, направо сияеше. Напълно я бяха забравили сред пъстрата смесица на този свят и нищо чудно, защото никой не знаеше какво е тя всъщност. На Мик и Зузана беше казала, че е пеперуда, но те не подозираха какво се крие зад това - не доловиха множеството скрити смиели на тази дума, - а тя беше и много повече от това. Тя беше също и ехо, но много повече и от това. Тя беше отговор. От кожата й звучеше мистерия; тя цялата се къпеше в нея като черна перла. През Втората ера нямаше нито един абаносов серафим; онези от Чавасери бяха изчезнали заедно с Мелиз, затова сега сте лианите я бяха зяпнали в захлас.

Тя обаче беше впила поглед в Скараб, а Скараб - в нея.

- Коя си ти? - попита царицата и нейната суровост се стопи до почуда.

Близа кимна с блеснали предизвикателно очи, приканвайки Скараб да се досети сама - да докосне нишката на нейния живот, - и Скараб го направи с върха само на един от пръстите на своята анима, леко като перушинка докосване, което мина по цялата й дължина. Близа потръпна. Усещането беше съвсем ново за нея и накара кожата й да настръхне, но тя все пак успя да запази самообладание и дори си помисли, че е доста забавно колко делнично реагира тялото й - просто настръхна, - когато тази златиста царица на серафимите докосна нишката на самия й живот.

Каквото и да беше съзряла Скараб в тази нишка, то пролича само по огнения танц в очите й и тя също доби блажено изражение.

Никой освен Близа и Скараб не разбираше какво става. Дори Найтингейл. Но всички събрани в Киринските пещери тази нощ - серафими, химери и хора, - после щяха да се кълнат, че точно в този момент са почувствали как мрачните времена полека отстъпват място на прииждащата светла ера. Това беше завършек, съвпаднал с новото начало, и всичко беше разтърсващо и смущаващо, поразително и възхитително.

Все едно се влюбваш.

Скараб пристъпи крачка напред. През целия си живот беше преследвана от ананке, безмилостния повик на съдбата. Той беше угнетяващ и недоловим едновременно. Пораждаше у нея несигурност и страх. Но никога не беше изпитвала онова съвършено удовлетворение, че всичко си е дошло на мястото, каквото усещаше сега. Завършеност. Даже нещо повече от това. Съвършенство.

Гласът на ананке утихна. Усещането за спокойствие беше като след продължителен и непоносим рев на бебе, което внезапно е млъкнало.

Тя стоеше пред тази жена - този серафим, появил се от нищото, от заличения род на Чавасери, чиито потомци цял Мелиз почиташе като пророци - и всичкият страх и несигурност на Скараб... изчезнаха.

- Как? - попита тя. Как беше възможно това? Откъде беше дошла Близа? Откъде идваше нейното послание и какво означаваше то?

Как? Погледът на Близа се стрелна към Кару и Акива, към Зузана и Мик, накрая към Вирко, който - по-късно го разбра - я беше отнесъл на гърба си далече от казбата, далече от правителствените агенти и бог знае от какво още. Петимата я бяха спасили от позора и лудостта, от живота без бъдеще. Благодарение на тях се намираше на мястото, където трябваше да бъде и -о! - пред нея вече имаше бъдеще. Пред всички тях имаше бъдеще, и то какво бъдеще! Погледът й се плъзна през събраните в пещерата и тя изпита същото чувство за пълнота и удовлетворение като Скараб. Така беше редно. Това беше писано и доскоро изглеждаше невъзможно и неизбежно, каквито са всички чудеса.

- Мисля, че е време - гласеше нейният отговор. Изречени с почуда, думите й бяха натежали от съдбовност и макар събралите се да не разбраха какво им казва, те се почувстваха безсилни пред фаталността на момента и замълчаха.

Е, без Зузана. Двамата с Мик стояха прилепени един о друг и поглъщаха всичко с очи и уши, опитвайки се да го проумеят също като останалите - или поне думите, - защото Зузана малко по-рано беше шмугнала няколко желания в джоба си (проклети да са силите на реда, съблюдаващи употребата на желания) и миг преди да се озоват пред непознатите серафими, две от лъкнутата се стопиха, по едно за нея и за Мик, превръщайки езика на ангелите в разбираема реч.

Това обаче не им помогна особено да проумеят последните събития, затова Зузана дръзна да наруши тишината.

- Хъм, време за какво?

През всички премина радостно оживление - и облекчение, че някой най-после е дал глас на въпроса, който всички искаха да зададат. Ама наистина. Време за какво?