Сънища за богове и чудовища

Оглавление

162

- Време за освобождение - отвърна Близа. - За спасение. Време е за звездните богове.

- Те са само мит - проговори Скараб, но колебливо, сякаш очакваше да бъде разубедена. Също като останалите и тя пазеше образа на мисленото послание на Близа в съзнанието си, без да знае какво да прави с него. Знаеше само едно - че иска да му повярва.

- Така е - съгласи се Близа с усмивка. Всички сега нея гледаха. Всички я слушаха. Колко чудно, че именно тя трябваше да се превърне в съсредоточието на този момент - този величав миг в историята на всички техни светове.

- Моят народ разбра, че времето е океан, не река - обърна се към всички тя. - То не се оттича, нито пресъхва, нито е на приливи и отливи. То просто е - безкрайно и цялостно. Смъртните могат да преминат през него само в една посока, но това не отразява неговата цялост, а само нашата ограниченост. Миналото и бъдещето са измислени от нас конструкции.

Колкото до митовете - някои от тях са измислени, просто фантазия. Други обаче са истина. Едни са вече преживени. А сред теченията на времето, безкрайно и цялостно, други още не са. -Тя помълча, търсейки думи, които те биха разбрали.

- Някои от митовете са пророчество.

Но една раса от сияйни воини чула за тях и поела от своя далечен свят на битка с чудовищата.

Това били звездните богове, които пръснали светлина из вселената.

По някое време насред внезапните обрати Кару и Акива бяха скъсили разстоянието помежду си. Сега стояха притиснати един в друг, а в неописуемия им захлас пещерата се люлееше пред очите им. Тяхното сбогуване не беше нито забравено, нито избегнато. Страхът им се беше стопил, но не и мъката. Каквото и да се случеше тук тази нощ раздялата все още предстоеше. Лораменди чакаше, както и всички онези души, погребани под пепелищата. Кару все още беше последната надежда на химерите, а Акива оставаше такъв, какъвто е - неизмерим и опасен. Но те видяха нещо в това златно послание: новото бъдеще, което то разкриваше пред тях, беше колкото великолепно, толкова и потресаващо.

То внезапно стана и някак... сигурно. Все едно посланието на Елиза свърза в едно всички техни жизнени нишки и стана част от самите тях.

Нямаше връщане назад.

Зири беше хванал ръката на Лираз, когато ги обгърна първото мрачно послание, и сега продължаваше да я държи. Двамата за първи път се държаха за ръце и само за тях величието на онова, което им се разкри тази нощ беше засенчено от потресаващото чудо на сплетените им пръсти - сякаш ръцете им бяха създадени само и единствено за това, не да държат оръжие.

Но чудото, случило се с тях, беше помрачено от тъга, защото беше казано недвусмислено, че още не им е съдено да изоставят оръжията.

И че този миг изобщо не е близко.

Елиза беше пророк, а и Феер; първото беше невероятно, защото така им дари посланието и всичко онова, което то вещаеше; второто обаче беше още по-велико, защото тя беше сбъдването на своето собствено пророчество. В нея се съдържаха картите и спомените. Преди много време Елизаел от Чавасери беше предприела далечно пътуване отвъд воалите и беше картографирала вселените оттатък; благодарение на онова, в което опиянените от своята мощ магове бяха превърнали дванайсетте, тези карти сега принадлежаха единствено на Елиза, както и спомените за чудовищата на нейната прамайка. Никой от живите не беше съзирал нетилъм, нито беше бродил из световете, унищожени от тях, но всичко това се съдържаше в Елиза.

Ако Скараб беше решена да се сражава с Потопа, за това й трябваше водач. А тя беше решена и сега имаше водач.

Даже нещо повече от водач. Това всеки можеше да види. Скараб и Елиза имаха обща орис и се превърнаха в двете половини на едно цяло в мига, в който погледите им се срещнаха. Дори Карнасиал, останал безмълвен през цялото време, се отказа от въжделенията си за Скараб също толкова тихо, колкото ги беше и хранил.

Колкото до останалите, те всички видяха силуетите в посланието и всички повярваха в него, така както се вярва в мечта - без съображения и без капка съмнение. „Някои митове са истина -беше казала Елиза. - Едни са вече преживени. А сред теченията на времето, безкрайно и цялостно, други още не са.“

И всички веднага разбраха две неща: кои са сияйните воини и какво са те.

„Какво“ беше просто, макар и не по-малко дълбоко. Това бяха звездните богове, на които според течението на времето все още не беше съдено да се появят.

Колкото до „кои“...

Силуетите бяха потопени в светлина, великолепни и... познати. Видяха себе си, всеки един от тях, от Рат, момчето дашнаг, което вече не беше момче, до Мик, цигуларя от съседния свят, и Зузана, майсторката на марионетки. От Акива до Лираз, чийто копнеж Хазаел да е заедно с тях никога нямаше да угасне. От Зири киринът, в края на краищата оказал се късметлия, та чак до Исса, която никога преди не е била воин. И до Кару.

Кару, която преди цял един живот започна тази история на бойното поле, като коленичи край един умиращ ангел и се усмихна. Всеки би могъл да проследи линията от брега на Булфинч през всичко станало после - през животи, които свършваха и започваха отново; през войни, които биваха печелени и губени; през любов и ядец, ярост и разкаяние, измама и отчаяние, но винаги някъде там имаше надежда - та чак дотук, в тази пещера на Аделфийските планини, сред тези събрани наоколо.

Съдбата можеше само да се поклони с уважение - толкова добре навързано беше всичко, но въпреки това дъхът им секна, когато чуха Скараб, царица на стелианите и пазителка на Потопа, да казва с плам, от който по гърбовете им полазиха тръпки, включително и по нейния: „Ще има звездни богове. И това ще сме ние.“