Сънища за богове и чудовища

Оглавление

Мелиел не можеше да се отърве от мисълта с кои от тези плодове - ако изобщо е имало някой от тях - е била пълна кошницата, която така разяри баща им с мистериозната си поява край неговото легло.

На вика u никой не отговори, затова тя пак заблъска по вратата.

- Ей! Има ли някого? - Този път имаше намерение да добави неохотно и едно „моля“ и се подразни, когато ключът на секундата се превъртя в ключалката, сякаш Айдолен - разбира се, че беше Айдолен - само е стояла тук и е чакала това моля.

Стелианското момиче, както обикновено, беше само и невъоръжено. Носеше проста, богато надиплена туника от бяла тъкан, завързана на едното u загоряло рамо, а черната коса, сплетена като лозница, беше събрана на другото. Бродирани златни ленти се виеха равномерно по двете u тънки ръце, а ходилата u бяха боси и тази смущаваща интимност стъписа Мелиел. Уязвимост. Уязвимостта, разбира се, беше илюзорна.

Нищо във външността на Айдолен не подсказваше, че тя е воин. Същото важеше и за останалите стелиани, както и за факта, че изобщо имаха армия. Тази млада жена обаче несъмнено имаше превес, когато отрядът на Мелиел... беше заловен. Заради онова, което се случи тогава - Мелиел все още не можеше да го проумее, - макар да бяха дузина закоравели воини от извънбрачните срещу едно-единствено фино и елегантно момиче, на никого не хрумна да се опитва да бяга.

В Айдолен - както и навсякъде из Далечните острови - имаше нещо повече от красота.

- Добре ли сте? - попита елегантното момиче със стелиански акцент, способен да смекчи и най-острите думи. Усмивката му излъчваше топлина; погледът на огнените стелиански очи танцуваше наоколо, докато ги поздравяваше с жест - нещо като свиване на дланта в шепа и протягане, замахване на усуканата със златна лента ръка, като да ги събере всички наедно.

Воините един по един измърмориха нещо в отговор. Без значение мъже или жени, всички бяха като хипнотизирани от загадъчната Айдолен с танцуващите очи, но Мелиел прие жеста u с подозрение. Тя беше виждала стелианите... да вършат разни неща... със също толкова грациозни жестове, безброй други неща, затова би предпочела момичето да държи ръцете си прибрани плътно към тялото.

- Всичко ни е наред - отвърна Мелиел. - За затворници. - Сравнен с този на момичето, говорът u прозвуча вулгарно дори в собствените u уши, а гласът u излезе дрезгав и яден. Почувства се странно тромава, също като железен меч. - Какво става навън?

- Нещо, което по-добре да не беше ставало - безгрижно отвърна Айдолен.

Това беше много повече от всичко, което Мелиел беше успяла да изкопчи от нея досега.

- Какво точно? - настоя Мелиел. - Какво не е наред с небето?

- Уморено е - отвърна момичето и в очите му проблеснаха искри, сякаш някой беше разръчкал жарава с ръжен. Също като очите на Акива, помисли си Мелиел. Всички стелиани, които успяха да видят досега, имаха такива очи. - Има болежки - добави Айдолен. - Много е старо, както знаете.

Значи небето било старо и уморено? Абсурд някакъв. Явно се занасяше с тях.

- Това има ли нещо общо с Вятъра? - попита Мелиел, подчертавайки главната буква, за да го открои от всички други ветрове, духали някога.

И наистина - да наречеш това „вятър“, бе все едно да кажеш, че буревестникът е птица. Мелиел и нейният отряд наближаваха Калифас, когато ги връхлетя, подбра ги като разпиляна перушина и ги изтика обратно натам, откъдето бяха дошли, заедно с всичко попаднало по пътя му във въздуха - птици, пеперуди, облаци, даже буревестници, - както и с много други неща от повърхността на земята, които се бяха оказали недостатъчно здраво закрепени: цели клони от нацъфтели дървета и парцали морска пяна.

Оставиха се обезсилени и замаяни да бъдат влачени в продължение на километри. Оказаха се впримчени в капан и отнесени от вихъра, пляскайки бясно с криле, за да си възвърнат контрола, а после... дойде затишието. Кратко и почти мъртвешко, което им позволи едва за миг да си поемат дъх, преди вихрушката отново да зафучи със страшна сила и пак да ги понесе, този път на запад, обратно към Калифас и даже оттатък него, където най-после ги освободи. Ама че сила! Имаха чувството, че самият етер си е поел дълбоко въздух, а после го е издишал с издути бузи. Всички тия природни феномени няма как да не са свързани, помисли си Мелиел. Вятърът, натъртеното небе, събирането на буревестниците. Нито един от тях не беше естествен, нито пък вещаеше добро.

Очарователното лице на Айдолен стана непроницаемо и в очите u вече не проблясваха искрици.

- Не беше вятър - каза тя.

- Тогава какво беше това? - попита Мелиел с надеждата момичето да удържи още малко тази необичайна прямота.

- Кражба - отвърна то и понечи да си тръгне. - Простете. Има ли още нещо?

- Да - отвърна Мелиел. - Искам да знам какво ще правите с нас.

Айдолен се извърна рязко като пепелянка, което накара Мелиел да потръпне.

- Толкова ли си нетърпелива да ви направят нещо?

Мелиел примигна.

- Само исках да знам...

- Не е решено. Тук идват толкова малко чужденци. Децата сигурно ще искат да ви видят, така си мисля. Сини очи. Толкова е чудно. - Тя каза това с възхита, гледайки право към Яв, най-младия в отряда, който беше и най-красив. Той поруменя чак до корените на русата си коса. Айдолен се обърна отново към Мелиел със замислен поглед. - От друга страна обаче Райт поиска да ви дадат на новобранците. За тренировка.

Тренировка? На какво? Мелиел нямаше намерение да пита; откакто срещнаха този народ, тя стана свидетел на много неща, които подсказваха невиждани магически дарби. Изкуството на магията беше отдавна и безвъзвратно изгубено в Империята и я изпълваше с ужас. Очите на Айдолен обаче гледаха весело. Мигар се шегуваше? Но това не успокои Мелиел. Толкова малко чужденци, беше казала стелианката.