Сънища за богове и чудовища

Оглавление

- Къде са другите? - попита Мелиел.

- Другите ли?

Без да е сигурна, че държи да настоява, Мелиел продължи.

- Да. - Опита се гласът u да прозвучи решително. Нали точно с такава мисия беше изпратена в края на краищата - да разбере. Отрядът u беше проводен със задачата да намери дирите на изчезналите императорски пратеници. На декларацията за обявяване на война, пратена от Йорам на стелианите, беше отговорено с кошница плодове - значи тя очевидно е била получена, но пратеникът така и не се завърна, както изчезнаха и няколко отряда, пратени на поход към Далечните острови. През времето, прекарано в плен, Мелиел и нейните воини не бяха нито видели, нито чули за други затворници. - Пратениците на императора - продължи тя. - Те не се завърнаха.

- Сигурни ли сте - попита момичето сладко. Твърде сладко, като мед, който прикрива жлъчката отрова. После демонстративно коленичи, като през цялото време не откъсваше поглед от Мелиел, и си взе плод от кошницата край вратата. Плодът беше една от розовите сфери, които извънбрачните не можеха да понесат. Може и да бяха плодове, но тия неща бяха на вид като месести торбички, пълни с червен сок, отблъскващи, издути и топли.

Момичето отхапа от плода и в този момент Мелиел можеше да се закълне, че зъбите му са със заострени краища. Като че някой беше смъкнал скриващ я воал и под него Айдолен с танцуващите очи се оказа свирепа варварка. Цялата u деликатност се беше изпарила, сега тя беше... противна. Плодът се пръсна и тя отметна глава, смучеше и се облизваше, за да вкара гъстия сок в устата си. Гръклянът u изпъкна, червеното започна да избива по устните, течеше надолу по брадичката, гъсто и тъмно, чак до белия водопад на роклята, където разцъфна като кървави цветя, несъмнено беше кръв, а тя продължаваше да смуче от плода. Воините с погнуса се дръпнаха от нея и когато Айдолен отново отпусна глава, за да втренчи поглед в Мелиел, лицето u беше лакомо омазано в червено.

Същинска хищна птица, помисли си Мелиел, която надига глава от нечий окървавен скелет.

- Заедно със своята ненавист, вие ни поднесохте вашата плът и кръв - каза Айдолен с капещи устни и вече беше невъзможно даже да си спомнят грациозното момиче, което беше само преди миг. - С какво намерение дойдохте, ако не да ни отдадете себе си? Нима си въобразявахте, че ще ви оставим такива, каквито сте - със сините ви очи, черните ръце и всичко останало? - Протегна празната кожа на изсмукания плод и я пусна на земята. Тя с шляпване падна върху покрития с плочи под.

Едва ли говореше за... Не. Не и плодът. Мелиел беше виждала какво ли не, но съзнанието u отказваше да приеме подобно нещо. Просто отказваше. Това беше някаква отвратителна шега. Погнусата u даде кураж.

- Никога не е ставало дума за лична ненавист - каза тя. - На нас не ни е позволен луксът сами да избираме враговете си. Ние сме воини. - Воини, каза, но имаше предвид роби.

- Воини - повтори с презрение Айдолен. - Да, войниците и децата правят каквото им се нареди. - Изви устни, докато ги оглеждаше един по един, после продължи. - Децата порастват, но войниците просто умират.

Просто. Умират. Всяка дума беше като пробождане, после вратата се отвори недокосната, тя се озова от другата страна на прага, без да е помръднала, и вече стоеше в коридора. И преди го беше правила - караше времето да изглежда забавено или забързано, а определени моменти се губеха като пропуснати секунди, разполовени и погълнати.

Погълнати като този съсирен червен сок, който не беше кръв, това не можеше да е кръв.

- Значи ще умрем? - насили се да произнесе Мелиел.

- Царицата ще реши какво да прави с вас.

Царицата? Това беше първото споменаване на царицата. Тя ли беше проводила на Йорам кошницата с плодове, дето прати четиринайсет Счупени остриета на бесилката при портата към

Западния път, а една наложница беше изхвърлена, увита със саван, заедно със сметта?

- Кога? - попита Мелиел. - Кога ще реши?

- Когато се прибере - отвърна момичето. - Наслаждавайте се на своята плът и кръв, докато още можете, сладки войничета. Скараб отиде да ловува. - Тя взе да си тананика последната дума. - Ловува, ловува. - После се озъби в усмивка и Мелиел отново зърна заострените краища на зъбите... а след това разбра, че не е така. Циклещо време, накъсана действителност. Къде беше истината? Прищракване и примигване, вратата вече беше затворена, Айдолен я нямаше и...

... в помещението цареше мрак.

Мелиел примигна, отърси се от внезапно налегналата я тежест и се огледа. Мрак? Думите на Айдолен продължаваха да отекват в килията - ловува, ловува - значи да е минала най-много секунда, но наоколо вече беше тъмно. Стиван също примигваше, както Дория и останалите. Младият Яв, едва-що напуснал тренировъчния лагер и с все още по момчешки кръгло лице, имаше сълзи от ужас в сините, сини очи.

Ловува ловува ловува.

Мелиел се извърна към прозореца и с един замах на крилете се озова край него, провря се навън и се огледа. Точно както се опасяваше. Вече не беше утрин.

Вече не беше ден. Черният плащ на нощта скриваше небесните натъртвания, а двете луни бяха високо горе и съвсем тънки, Нитид като полумесец, Елай - едва сърп, но заедно даваха достатъчно светлина, за да посребрят краищата на крилете на буревестниците, докато те продължаваха да образуват безкрайните си окръжности.

Ловува, долетя гласът на Айдолен - ехо от спомен или илюзия някаква - докато Мелиел се притискаше към стената и целият изгубен ден препускаше през нея, безвъзвратно отлетял, заедно с всяка открадната секунда, която, с потръпване осъзна тя, я водеше към последния миг. Дали ще умрат тук, целият отряд? Тя не можеше - или не искаше - да повярва на Айдолен за плода, но от спомена за неговата тежка плът между собствените u зъби продължаваше да u се гади.