Сънища за богове и чудовища

Оглавление

- Ще ни помогнат с още осемдесет и седем воини - отвърна Акива. За начало, помисли си, но не го каза на глас. Все още не им беше съобщил, че химерите наистина имат нов възкресител. - Осемдесет и седем химери с хамси срещу Доминиона.

- Или срещу нас - натърти Елион.

Акива много искаше да ги убеди, че хамсите няма да са насочени срещу тях; все още му се гадеше от коварно прицелените към него мълнии на техните длани и усещаше тъпа болка в стомаха. - Те нямат по-основателна причина да ни харесват, отколкото ние - тях. Напротив. Само погледнете на какво прилича тяхната родина. Интересите ни обаче, поне засега, са сходни. Белия вълк даде дума...

Споменаването на Белия вълк сякаш отприщи някакъв бент.

- Белия вълк е жив? - провикнаха се неколцина. - И ти още не си го убил?! - присъединиха се и други.

Гласовете изпълниха пещерата, взеха да се блъскат о стените и да кънтят, стигнаха високия свод и сякаш се умножиха в хор заедно с ехото.

- Да, генералът е още жив - потвърди Акива. Наложи се да ги надвиква. - И не, още не съм го убил. - Само ако знаете колко ми костваше това. - Той също не ме уби, въпреки че можеше лесно да го направи.

Виковете замряха, след това и тяхното ехо, но Акива сякаш нямаше какво повече да каже. Станеше ли дума за Тиаго, убедителността му секваше. Дали ако Белия вълк беше мъртъв, сега той щеше да е по-красноречив? Не мисли за него, каза си, мисли за нея.

Така и направи.

- Има минало, има и бъдеще - продължи. - Настоящето е само една секунда, която дели едното от другото. А ние сме се вкопчили в тази секунда, сякаш може да ни отведе напред - но към какво? Ндл живот Империята е била нашата двигателна сила, която ни налагаше пълно изтребление на зверовете и това най-накрая стана. То вече е минало, но ние сме още живи -малко по-малко от триста - и все още се стремим напред към нещо, но вече не Империята ни насочва. Аз лично бих искал това нещо да е...

Можеше да каже: смъртта на Яил. И щеше да е вярно. Но това беше едва малък дял от истината, засенчен от друга, по-значима част. В паметта му все още звучеше един глас, нечувано дълбок. „Или животът е твой повелител, или смъртта.“

Последните думи на Бримстоун.

- Животът - високо обяви той пред своите братя и сестри. - Искам нашето бъдеще да е животът. И не химерите са застанали на пътя към него. Никога не са били там. Пречката беше Йорам, сега е Яил.

Ставаше ли въпрос за по силна и по-слаба омраза, Акива от собствен опит знаеше, че личната ненавист взема връх, а Яил доста се постара да си осигури подобна привилегия. Само дето извънбрачните още нямаха представа колко далече беше стигнал.

Досега Акива пазеше новината за себе си, не бързаше да я огласи. И заради това се чувстваше по-виновен отвсякога. Накрая я положи като труп върху тяхното тежко мълчание.

- Хазаел е мъртъв.

Има различни видове мълчание. Така както има различни породи химери. Всъщност химера по смисъл не означаваше нищо повече от „същество от смесен вид; създание, различно от серафим“. Терминът обхващаше всички раси, надарени с език и по-висши способности, които обитаваха тези земи, но не бяха ангели; той нямаше да съществува, ако не бяха серафимите, които със своята агресия обединиха всички племена срещу себе си.

Мълчанието, което предхождаше новината на Акива, и последвалата го тишина имаха толкова общо помежду си, колкото имат един кирии и един хет. През последната година редиците на извънбрачните бяха съвсем оредели. Те изгубиха толкова много свои братя и сестри, че оцелелите биха могли да се удавят в пепелта на загиналите. Макар да бяха отгледани с единствената цел, рано или късно, да паднат в бой, това не правеше загубата по-лека; през последните месеци на войната тяхната численост беше сведена до пълен абсурд и сред редиците им настъпи някакво раздвижване. Яростта все повече набъбваше - не само заради загубата, но и заради това, че, бидейки просто оръжия, от тях се очакваше да не скърбят. А те скърбяха. При това Хазаел беше всеобщ любимец, откъдето и да го погледнеш.

- Той беше убит от Доминиона в Кулата на завоевателя. Устроиха ни засада. - Докато разказваше, Акива отново се върна вътре в преживяното, виждаше пак всичко и как - поради закъснялата поява на всесилната сиритхар - трябваше да се превърне в безпомощен свидетел на смъртта на брат си. Но премълча останалото: че Хазаел е загинал, защитавайки Лираз от гнусните домогвания на Яил. На нея и без това й беше достатъчно трудно.

- Истина е, че аз убих нашия баща - продължи той. - С тази цел отидох и я постигнах. Но каквото и да сте чули, не от мойта ръка загина престолонаследникът; никога не бих направил подобно нещо. Не аз избих съветниците, стражата, Сребърните остриета и прислужничките в банята. - Всичката тази кръв. - Това беше дело на Яил, точно както го беше планирал. Каквото и да се беше случило този ден, той щеше да стовари вината върху мен и да го използва като претекст да ни изтреби.

Докато разказваше, природата на мълчанието около него продължаваше да се променя. Акива почувства някакво отпускане, сякаш стиснатите юмруци охлабиха хватката около дръжките на мечовете.

Може би сега за първи път чуваха, че животът им, така или иначе, е бил заложен на карта, независимо какво би направил Акива в този ден; нищо чудно обаче и да не беше новост за тях. Може би не това беше и най-важното. Тези две имена - Хазаел и Яил - станаха полюси на тяхната любов и омраза, а събрани заедно доведоха до всичко последвало. Надмощието на чичо им, тяхното собствено изгнание, даже свободата - все още чужда, също като език, който така и не са успели да научат.