Сънища за богове и чудовища

Оглавление

Сега вече можеха да си позволят всичко. Дори... съюз със зверовете.

- За Яил това ще дойде като гръм от ясно небе - продължи Акива. - Като начало ще го вбеси. Но което е по-важно - ще го разклати. Той вече няма да знае какво да очаква в един свят, където химери и извънбрачни са обединили силите си.

- Бас ловя, че и ние също. - В гласа на Елион, помисли Акива, имаше нотка на колебание, сякаш тази неизвестност колкото го тревожеше, толкова го и примамваше.

- Не е само това - каза Акива. - Химерите наистина имат нов възкресител. Според мен е редно да знаете още преди да сте взели едно или друго решение, че тя опита да спаси Хазаел. -Гласът му се прекърши. - Но вече беше твърде късно.

Остави ги да смелят казаното.

- Ами Лираз? - попита Елион и наоколо се разнесе ропот. Лираз. Това за тях щеше да е мерилото. - Едва ли тя е съгласна.

Акива благослови мислено сестра си, защото вече знаеше, че ги е спечелил.

- В момента е в техния лагер и очаква вести. Сигурно може да си представите... - За първи път, откакто пристигна и ги събра, си позволи да се отпусне, да се усмихне. - ... че вместо това би предпочела да е тук при вас. Но сега не е време да го обсъждаме. Яил няма да чака. - Той се обърна най-напред към Елион. - Е?

Воинът примигна бързо няколко пъти, сякаш едва сега се събуждаше. После свъси вежди.

- Разведряването - каза той с предупредителен тон - ще е толкова трайно, колкото и взаимното ни доверие.

- Тогава нека не го предаваме - каза Акива. - Това е най-малкото, което можем да направим.

По погледа на Елион личеше, че се сеща и за по-добро решение, което би могло да започне и да завърши с меч, но той все пак кимна.

Той кимна. Облекчението премина през Акива като ято буревестници, чиито размах променя формата на въздуха.

Елион се зарече, останалите го последваха. Обещанието им беше колкото просто, толкова и уязвимо, но засега повече не можеше и да се очаква: врекоха се, че когато вятърът довее доскорошните им врагове, не те първи ще нападнат. Тиаго вече беше обещал същото от името на своите воини.

Скоро всички щяха да разберат, че обещанието си е струвало.

- Знаеш ли какво бих могла да направя? - каза Зузана, потрепервайки.

- Какво? - попита Мик, който седеше зад нея, ръцете му я обгръщаха цялата, а лицето му беше завряно във вдлъбнатинката между врата и рамото й. В момента това беше най-топлата част от нейното тяло: извивката на врата, където дъхът на Мик създаваше свой собствен микроклимат, няколко прекрасни квадратни сантиметра тропик.

- Спомняш ли си онази сцена от Междузвездни войни - продължи тя, - когато Хан Соло разпори търбуха на един тантан и напъха Люк вътре, за да не измръзне до смърт?

- Ау! - откликна Мик. - Много сладко. Значи се готвиш да ме натикаш в някой съвсем пресен димящ труп, за да ме стоплиш?

- Не теб. Себе си.

- О! Ясно. Добре. Защото след тази сцена аз винаги съм си мислил, че червата първи ще изстинат и колкото до мен - бих предпочел да ми е студено и да не съм овъргалян в мокрите черва на тантан, отколкото...

- Добре де - прекъсна го Зузана. - Няма нужда да си толкова подробен.

- На това му викат спалния чувал на Скайуокър - продължи Мик. - Една жена в Америка го пробвала с кон.

Зузана издаде задавен звук.

- Млъкни веднага.

- Гола.

- О, боже! - Тя се дръпна, за да може да се обърне и да го изгледа зверски. Температурата на микроклимата в извивката на врата й тутакси взе да спада. Сбогом, малки тропици. - Само това оставаше да ми се върти в главата сега.

- Извинявай - отрони разкаяно Мик. - Но имам по-добра идея.

- Сгряваща идея?

- Аха. Тъкмо събирах кураж, когато ми отвлече вниманието с Междузвездни войни.

Малката армия на химерите, плюс тях двамата и Лираз - Акива беше отлетял напред да

подготви своята войска, дано котка не му мине път - лагеруваха в една заслонена планинска клисура. Заслонена беше относително понятие, както и клисура. Човек би си представил поляни с диви цветя и огледални езера, но тази тук приличаше по-скоро на лунен кратер. Поне ги пазеше от най-свирепите пориви на вятъра; тук той беше сравнително умерен, така че успяха да си запалят поне огън. Не че имаха кой знае колко за горене, защото дървата, които някой - Рарк? Ейгър? - насече с бойната си брадва, се оказаха недостатъчна храна за огъня: хвърляха зелени искри и смърдяха неприятно, също като миризмата на готвеното с десетилетия зеле, пропила се навсякъде из апартамента на лелята на Зузана.

Честна дума, тая воня нямаше място в нито един от двата свята.

Зузана се зачуди що за идея има Мик, та да се иска кураж да я сподели.

- Идеята ти може ли да ме шашне? - попита.

- Ако проработи ли? Определено. Ако не се получи обаче и ме видиш да се връщам гузен... или наръган, не ми се смей, става ли?

- Наръган?! Тогава не бих ти се присмяла - заяви Зузана и в този момент наистина го мислеше. - Особено ако има риск от наръгване. Но всъщност няма, нали?

- Не съм много сигурен. Унижението обаче е гарантирано. - Той си пое дълбоко въздух. - Е, потеглям.

Щом тялото му се отдели от нейното и я остави незащитена срещу природните стихии, Зузана си даде сметка, че досега не й е било студено, но вече наистина премръзва. Все едно е изпълзяла от търбуха на тантана, покрита с мокри...

Ъф.

- Къде тръгна Мик? - попита Кару, скачайки от скалния заслон, който ги пазеше - така де, нещо такова - от вятъра. Покатерила се беше горе под претекст, че ще стои на пост, но иначе се оглеждаше за Акива. Слънцето вече залязваше и Зузана не очакваше серафимът да се завърне скоро, но не си направи труд да го сподели с приятелката си.