Сънища за богове и чудовища

Оглавление

- Предполагам, че ще им дам всичко, което пожелаят - отвърна той и добави с пъклена, неоспорима логика, - ето защо трябва да затворим порталите. Нашата първа грижа трябва да е Ерец. И тук имаме достатъчно работа, дори без да разпалваме война в свят, който не е наш.

Кару поклати глава, но думите му я свариха неподготвена и за миг не намери какво да отговори. Той беше прав. Задължително беше да попречат на Яил да пренесе човешките оръжия в Ерец и най-простият начин да го постигнат бе като затворят порталите.

Но предложението му беше недопустимо. Кару не можеше просто да загърби човечеството и неговия свят, особено след като тя беше първопричината за грандиозния карнавал на Яил. Нали тя докара гнусния Разгут обратно в Ерец и го пусна на свобода с опасното познание, което притежаваше - за военно дело, религия, география -, а той го положи в краката на Яил. Вината всичко да се стовари върху света на човеците беше нейна, все едно със собствените си ръце беше създала тази двойка нечестиви ангели.

Докато в този кратък миг търсеше подходящи думи, тя се огледа за подкрепа сред седналите около каменната маса и срещна втренчения поглед на Акива. Този огнен поглед сякаш спря сърцето й. В него не се четеше нищо; каквото и да изпитваше към нея - отвращение? Разочарование? Дълбока поразяваща болка? - то беше скрито.

- Затварянето на вратата е един от начините да разрешим проблема - каза той. Гледаше право в Тиаго. - Но не и най-добрият. Враговете ни не винаги остават там, където сме ги изпратили, и има голяма вероятност неочаквано да ни връхлетят отново още по-смъртоносни.

Несъмнено намекваше за собственото си бягство и последиците от него. Вълка добре схвана посланието му.

- Така е - каза. - Нека се поучим от миналото. Убийството е единственият възможен край. -Бегъл поглед към Кару, след който добави с едва доловима усмивка. - Но не винаги с него приключва всичко.

На останалите им трябваше малко време, докато осъзнаят, че Бича за зверовете и Вълка са единодушни, колкото и ледено да беше това единодушие.

- Това би било твърде несигурно - обърна се Лираз към Елион. - И твърде неудовлетворително. - Думите й бяха колкото прости, толкова и смразяващи. Тя се канеше да убие чичо си и имаше намерение да се наслади на това.

- Тогава какво предлагаш? - попита Елион.

- Ще действаме така, както обикновено правим - отвърна Лираз. - Ще се бием. Акива разруши портала на Яил, така че той не може да викне подкрепление. Довършваме ония хиляда, после се връщаме през другия портал, запечатваме го след себе си и се справяме с всички останали тук, в Ерец.

Елион премисли думите й.

- Нека за момент оставим настрани „всички останали“ и лошият ни жребий тук. С тия хиляда в света на човеците сме близо три срещу един, и то в тяхна полза.

- Трима доминионци срещу един от извънбрачните? - Усмивката на Лираз беше като прелюбодейско отроче на акула и ятаган. - Аз поемам този жребий. Освен това не забравяйте, че ние имаме нещо, което те нямат.

- И кое е то? - попита Елион.

След като погледна Акива, Лираз се обърна с лице към химерите. Не каза нещо; гледаше сърдито и с неохота, но смисълът беше съвсем ясен: Ние имаме зверовете на наша страна, все едно каза тя, коварно извила устни.

- Не - веднага се възпротиви Елион. После погледна към Бриатос и Орит за подкрепа. -Съгласихме се да не ги убиваме, само това, макар да бяхме в правото си да го направим, след като нарушиха примирието...

- Значи ние сме нарушили примирието, така ли? - Това дойде откъм Тен. По-скоро Хаксая, която, изглежда, извличаше известна наслада от измамата по единствения начин, на който беше способна. Кару познаваше нейното истинско лице. Някога, много отдавна, тя беше приятел и видът й не беше вълчи, а лисичи, което всъщност не беше кой знае каква разлика - просто по-остра и дива муцуна. Навремето Хаксая твърдеше за себе си, че е само два реда зъби с прикачено към тях тяло и начинът, по който се усмихваше сега с вълчата челюст на Тен, приличаше на подигравка. Мога да ви изям, сякаш си мислеше през повечето време тя, включително и в този момент. - Тогава защо подът на пещерата е покрит с нашата кръв? - попита.

- Защото ние сме по-бързи от вас - обади се Орит, самото презрение. - Но, изглежда, имате нужда от още доказателства за това.

При тези думи Тен беше готова да й се нахвърли през масата с оголени зъби и примирието щеше да е навеки провалено.

- Вашите стрелци трябва да отговарят за това, не ние.

- Това беше при самозащита. Щом насочихте хамсите си срещу нас, ние бяхме освободени от дадената дума.

Нима?! На Кару й се искаше да закрещи. Нима нищо не бяха научили?! Приличаха на същински деца. Капризни и смъртоносни деца.

Достатъчно. Това не беше крясък и не идваше от Кару. Ръмженето на Тиаго беше ледено и заповедно, разцепи въздуха между настръхналите един срещу друг воини и ги прати обратно по местата. Тен сведе глава пред своя генерал.

Орит святкаше гневно с очи. Тя не беше красива като Лираз или като повечето ангели. Чертите бяха неправилни, лицето - кръгло, а носът й беше счупен отдавна, смазан в основата от някакъв тъп предмет.

- Ти ли решаваш кое е достатъчно? - обърна се тя към Тиаго. - Аз не мисля така. - После премести поглед към своите. - Нали се споразумяхме да не предприемаме нищо, докато не се убедим в тяхната добра воля. Аз обаче не виждам тук добра воля. Пред мен има зверове, които ни се присмиват в лицата.

- Не - отвърна Тиаго. - Нищо подобно не виждаш.

- И се моли никога да не го видиш - услужливо допълни Лиссет.