Сънища за богове и чудовища

Оглавление

- Казах, че ще накажа всеки воин или войници, които престъпят моята заповед - продължи Тиаго, сякаш Лиссет изобщо не беше проговорила. - И ще го направя. Но то не е за да ви умиротворя и вие няма да присъствате.

- Тогава как ще разберем, че е изпълнено - настоя Орит.

- Ще разберете - гласеше отговорът на Вълка, натежал от заплаха, както беше разговарял по-рано и с Кару; в него нямаше и следа от покаяние.

На Елион обаче това не му стигаше.

- Ние не можем да разчитаме на тях в битка - обърна се той към останалите. - Можем да се бием срещу Яил и без да смесваме батальоните си. Те ще слушат своя командир, ние - нашия. Ще останем разделени.

Тогава Лираз, загледана замислено в химерите, се обади.

- Даже един чифт хамси в батальон са способни да омаломогцят Доминиона и да ни осигурят предимство.

- Или нас да омаломогцят - възрази Орит. - И да ни отнемат предимството.

Кару погледна към Акива и видя как в очите му припламна искра - признак за внезапно осенила го идея, - затова, когато той рязко се намеси в разговора, очакваше да я сподели. Той обаче не го направи.

- Лираз е права - каза само. - Но и Орит също има право. Може би е още рано да се говори

за обединяване на батальоните. Засега ще отложим този въпрос.

Когато разговорът задълба в подробности около атаката, Кару продължаваше да се чуди: каква беше тази искра? Каква ли идея му е хрумнала?

Наблюдаваше го и постоянно си задаваше същия въпрос, признавайки пред себе си, че тайно се е надявала да е някакъв изход от ситуацията, защото с всяка изминала минута й ставаше все по-ясно, че поне в едно серафпмп и химери са единни. И двете страни бяха еднакво незаинтересувани - личеше и от плана им - как ще се отрази тази атака върху света на хората.

Кару се опита да изкаже гласно тази своя тревога, докато военният съвет продължаваше да заседава, но така и не успя. Лираз, както й се стори, целенасочено я прекъсваше всеки път; докато допреди малко мненията на двете се срещнаха в едно гръмко не, то сега, изглежда, радикално се разминаваха. Лираз жадуваше кръвта на Яил. Нея не я беше грижа кого още ще опръска тя.

- Чуйте всички - обади се най-накрая Кару, настоятелно, щом усети, че са готови да постигнат съгласие. Наистина беше същинско чудо, че този съвет изобщо стигна до някакво съгласие, но това приличаше на зловредно чудо. - В момента, в който нападнем, ставаме част от карнавала на Яил. Ангели в бяло биват нападнати от ангели в черно? Нека оставим настрани какво ще си помислят хората за химерите. Но те имат легенда, че дяволът е ангел...

- Не ни е грижа какво ще си помислят хората за нас - прекъсна я Лираз. - И това не е карнавал, а нападение от засада. Влизаме и излизаме. Бързо. Опитат ли да му помогнат, тогава и те стават наши врагове. - Тя вече беше опряла длани о каменната маса; с тези думи се готвеше да се изправи със замах. О, да, тя беше готова за кървавата баня.

- Този бъдещ враг, когото ти явно приемаш твърде лекомислено - каза Кару, - притежава... -Искаше да каже, че има смъртоносни стрелкови части, ракетоносачи и бойни самолети. Спираше я обаче една дребна подробност - в нито един от езиците на Ерец нямаше думи за тях. - Оръжия за масово унищожение - каза вместо това Кару. Този превод беше съвсем точен.

- Ние също - отговори Лираз. - Ние имаме огън.

Тонът й беше толкова студен, че Кару замълча.

- Какво искаш да кажеш с това? - попита след малко и гласът й изригна от гняв. Всъщност добре знаеше какво има предвид Лираз и това я потресе. Тя беше стояла сред пепелищата на Лораменди. Даваше си сметка на какво е способен огънят на серафимите. Мигар това беше същата Лираз, която съвсем наскоро използва огъня си да стопли Зузана и Мик, а сега заплашваше да изпепели с него света?

Тогава се намеси Акива.

- Няма да се стигне дотам. Те не са наши врагове. Трябва да се ръководим от принципа да допускаме колкото се може по-малко странични жертви. Ако хората се превърнат в марионетки на Яил, ще го направят поради невежество.

Това беше слаба утеха. Колкото се може по-малко странични жертви. Кару едва се удържа да запази каменно изражение, бунтувайки се вътрешно. Буквално или не, светът на хората беше като купчина сухи подпалки за огъня на серафимите. Апокалипсис, помисли си тя. Това беше нещо извънредно дори за нея - да обобщи по този начин бедствието, което само допреди няколко месеца изглеждаше твърде баснословно. Хубаво, че поне има само два свята, за чието унищожение трябва да се притеснявам, помисли си тя. Но освен тях, дявол го взел, сигурно съществуваха и други. И защо не? Ако имаше само един свят, тогава може да го приемеш за щастлива случайност - съвършения инцидент със звезден прах. Но ако доказано имаше два свята, тогава какви бяха шансовете да са само два?

Заповядайте, светове, помисли си Кару, за да си получите катастрофата. Огледа отново седящите около масата, но видя единствено войници в разгара на военен съвет и всичко решено на него можеше да се обобщи с: Естествено, идиот такъв. А ти какво си мислеше, че ще стане ? И все пак тя се опита.

- Няма допустимо ниво за страничните жертви - каза.

Стори й се, че погледът на Акива омеква, но не неговият глас отговори. Това беше гласът на Лиссет, точно зад гърба й.

- Защо сн толкова притеснена - произнесе тя със злобно съскане. - В края на краищата ти химера ли си, или човек?

Лиссет. Или, както вече предпочиташе да мисли за нея Кару, бъдещата почитателка на преживната храна. Трябваше да мобилизира цялата си воля, за да не се обърне с лице към жената ная, да я погледне и да каже „мууу“. Вместо това отговори с делови тон, в който се долавяше само далечна сянка на снизходителност.