Сънища за богове и чудовища

Оглавление

Ноздрите й бяха побелели и потръпваха, а устните представляваха безкръвна гънка. Очите не гледаха с обичайното коварство, бяха станали някак уязвими, а в Стойката на раменете и вирнатата тъпа брадичка имаше някакво каменно достойнство. Тя му кимна рязко и той стана, обзет от любопитство, тръгна към нея.

Ниск, другият ная, забеляза всичко и дойде при тях на входа.

- Какво има? - попита Зири.

Думите й прозвучаха някак... измъчено. Звучеше... обидена.

- Сър, сторила ли съм нещо, с което да ви разгневя?

Да, щеше му се да й отговори. Каквото се сетиш. Но макар да вярваше, че тъкмо тя е клетвопрестъпникът, насочил хамсите си срещу извънбрачните, тя го отрече, а и той не разполагаше с доказателства.

- Поне доколкото ми е известно - не - отвърна. - За какво става дума?

- Тази задача трябваше да бъде възложена на мен. Отдавна я чакам, пък и имам много по-голям тактически опит. По силна съм, а иска ли се хитрост, нямам равна. Но изобщо да не ми кажете какво сте намислили...

- Какво съм...? Войнико, за какво говориш?

Лиссет примигна, премести поглед от него към Ниск и обратно.

- За атаката срещу серафимите, сър. Вече е в ход.

Дали пребледня? Забелязаха ли, че губи цвят? Това беше погрешна реакция. Сега трябваше да е обзет от хладна ярост, да е оголил зъби, щом разбра, че войниците действат на своя глава точно в този момент.

- Не съм планирал такова нещо - каза и видя как лицето й се промени. Покрусата се изпари. Щом разбра, че той не я е пренебрегнал, тя отново възвърна предишната си злост.

- Води ме там - заповяда той.

- Тъй вярно, сър - отвърна тя отсечено, обърна се и със змийска грациозност ги поведе. Зири я следваше, а Ниск вървеше подир него.

Кой може да бъде, питаше се Зири. Лиссет с нейната отровна язвителност щеше да е сред първите заподозрени за метеж. Тя ли беше? Или е капан?

Може и така да е. Въпреки това нямаше друг избор, освен да я следва. Чак сега му хрумна, че трябваше да извика Тен, и му се стори странно, че вълчицата не го последва, без да чака неговата заповед.

Спуснаха се по един от многото коридори в пещерата, които се виеха към дълбините, подминаха всички познати пътеки, слизайки все по-надолу и по-надолу. Щом завиеха с факлите иззад някой ъгъл, големи безцветни насекоми се пръскаха на рояци пред тях, необяснимо как успявайки да се натъпчат в пукнатините по скалите. Скалните коридори бяха просмукани с тежкия влажен дъх на минерали, който притъпяваше сетивата също като музиката на вятъра; колкото повече напредваха обаче, в него взеха да се просмукват нови ухания, чиито следи ги мамеха в мрака. Животински мирис, мускусен и плътен. Химери, цяла група. И дъх на овъглено месо, смесен с острата миризма на опърлена козина, която накара стомахът на Зири да се сгърчи от лошо предчувствие. Всяка химера, участвала в битка срещу серафимите, познаваше острия мирис на горящ труп.

В това тяло нюхът на Зири беше станал много по силен, но той все още се учеше да разчита информацията, която му се предоставяше, и да прави разлика между многото видове смрад по света. Както и между неговите благоухания. Съдейки от опита си през тези няколко дни, лошите миризми преобладаваха, но пък хубавите бяха още по-хубави, отколкото предполагаше.

Ето че и сега усещаше една от тях, която се преплиташе като златна нишка в бродерията на гоблен, тънка като косъм, но отчетлива като звънче. Подправка, помисли си той. Такава, която хем изгаря езика, хем оставя във вкуса някакво чувство за непорочност.

Който и да беше това - серафим без съмнение, - неговото присъствие не можеше да бъде заличено от завладяващата миризма на мускус на химерите. Зири усети някакво напрежение в основата на черепа. Заплаха. Това беше заплаха.

Какво - или кого - щеше да намери там?

Кару се придвижваше невидима из коридорите в дома на своите ттредци. Вече беше преминала от територията на химерите в тези на серафимите. Нямаше представа къде да търси Акива, но предполагаше, че той ще й помогне да го намери. Ако наистина правилно беше разтълкувала жеста му, че иска да го открие.

По тялото й премина трепет. Дано да се окаже права.

Колкото повече наближаваше преддверието на пещерите, толкова по-студени ставаха коридорите и скоро забеляза как дъхът й се превръща в пара. Още един серафим, покрай когото трябваше да се промъкне - Елион, си беше позволил да даде воля на изтощението и отчаянието си, защото мислеше, че никой не го вижда - затова сдържаше дъха си, докато той не остана далече назад, иначе облачетата пара щяха да я издадат.

Други серафими нямаше; всички останаха зад гърба й. Напред беше само Акнва.

Открехната врата и ето го и него. Чакаше.

За миг Кару се вцепени. Сега се намираше толкова близо до него - за първи път двамата бяха насаме, откакто... откога всъщност? От деня, в който той дойде невидим при нея край реката в Мароко и й предаде кадилницата, където се съхраняваше душата на Исса. Тогава тя му наговори ужасни неща - като за начало, че никога повече няма да му вярва, което си беше чиста лъжа - но още не си беше върнала думите назад.

Все още невидима, тя мина през вратата и го видя да вдига глава, усетил присъствието й. Косъмчетата на врата й настръхнаха, когато търсещият му поглед мина през нея, макар да не можеше да я види. Той беше толкова красив и толкова напрегнат. Усети топлината, която се излъчваше от него.

Усети копнежа, който се излъчваше от него.

- Кару? - прошепна той много тихо.

Тя затвори вратата след себе си и развали заклинанието.