Сънища за богове и чудовища

Оглавление

- Играта още не е свършила - каза тя. - Досега само аз печеля, но не ти ли дам шанс, няма да е никаква игра, нали? Аз те помня, ангеле, ти обаче помниш ли ме?

Лираз не я помнеше. Всичките убийства, белязани по ръцете й с нажежен нож н сажди от лагерния огън, в най-добрия случай бяха само размазани петна в нейните спомени, а сега случаят не беше от най-добрите. Колко ли вълчеподобни химери беше изклала през живота си? Само звездните богове знаеха това.

- Не съм казвала, че ме бива в тая игра - задави се тя.

- Ще ти подскажа - каза Тен.

Произнесе една-единствена дума, по-скоро я изръмжа с омраза. Това беше името на място.

- Савват.

Думата отвори рана в паметта на Лираз и от нея рукна кръв. Савват. Това беше преди много време, но тя още го помнеше - както селцето, така и точно какво се случи край него. Просто го беше скрила от себе си, също като откъсната страница. Само дето ако наистина беше откъсната страница, досега да я е изгорила.

Спомените обаче не можеш да изгориш.

Спомняше си какво беше причинила толкова отдавна на един умиращ враг и как братята й я гледаха след това. Много дълго време след това.

- Тн ли си това? - чу се да пита прегракнало. Нямаше намерение да говори. Слабостта, причинена от магията, я караше да говори. Защитните й сили съвсем бяха отслабнали. И... това беше Савват. Дори по-голяма част от стотиците скверни убийства на химери, извършени от Лираз, да бяха оставили само неясно петно в паметта й, това не беше от тях и една проста дума -Савват - отново изкара всичко на бял свят.

Нещо обаче не пасваше.

- Това не беше ти - каза Лираз, тръскайки глава, за да проясни ума си. - Онзи воин беше...

С вид на лисица, канеше се да каже, но Тен я прекъсна.

- Онзи воин бях аз. Знаеш ли, тогава умрях за първи път. Ти оскверни рожденото ми тяло, а това тук, естествено, е само съсъд. Ние печелим твоята игра, ангеле. Как би могла да разбереш кои сме само по външния ни вид? Нямаш шанс.

- Права си - съгласи се Лираз и спомените й се завъртяха като в калейдоскоп от матово стъкло - пенещи се, разбунени.

- Предлагам ти нова игра - присмехулно продължи Тен. - Ако спечелиш, ще останеш с ръце. Само трябва да ми кажеш за кого е всяка от татуираните по ръцете ти черти.

В този момент Лираз си представи как казва на Хазаел, че е намерила решение на пъзела от

натрапчиво повтарящия се сън. Как може да отсечеш и двете си ръце?

Лесно. Дай брадва на някоя химера.

Защото нямаше как да спечели тази игра.

Тен погледна огромния звяр с брадвата и му даде знак да приближи, после нареди на дракондите: „Запретнете й ръкавите!“.

Те се подчиниха и Лираз усети как стомахът й се свива пред техните погледите - Тен буквално се сгърчи при вида на всичките й рабоши, - после обаче дракондите я сграбчиха за ръцете и всичко потъна в мрак, сякаш я затрупа лавина от пепел. Четири хамси долепени о незащитената й плът. Това беше по-скоро милост. Лираз надникна в нищото, в каквото скоро щеше да се превърне. Надвеси се към него. Нито един серафим не би могъл да понесе това изпитание. Сигурно щеше да пропусне дори собствената си смърт, но това в края на краищата не беше чак толкова лошо...

После й се проясни.

Значи никаква милост. Тен явно беше заповядала на дракондите да я поддържат в съзнание, защото лавината отмина и Лираз се озова почти опряла нос о прогорената кожа с формата на собствената й длан върху гърдите на вълчицата. Надигналият се на мястото черен мехур се беше пробил и сълзеше, а обелената овъглена кожа разкриваше червено сурово месо отдолу. Отвратително.

- Хайде, давай - заповяда Тен, кипяща от злост. - Ще те улесня. Започни отзад напред. Сигурно си спомняш поне последните.

Шепотът на Лираз прозвуча сърцераздирателно.

- Не искам да играя твоята игра - каза. Нещо вътре в нея се беше пречупило. Сърцето й беше отпуснато като безпомощно детско юмруче. Искаше да бъде спасена. Искаше да е в безопасност.

- Не ме е грижа ти какво искаш. Освен това залогът се промени. Ако спечелиш, ще накарам Рарк да направи чист разрез. Загубиш ли... - Тя оголи и щракна дългите си жълти зъби в недвусмислена гримаса, която не оставяйте никакво съмнение за какво говори. - Не толкова чист - довърши. - За по-голяма веселба. - Сграбчи ръцете на Лираз и я принуди да ги изпъне. - Нека започнем с мен. Коя от тези резки съм аз, сладко ангелче? Коя е моята?

- Нито една - задъха се Лираз.

- Лъжкиня!

Това обаче беше самата истина. Ако убийствата от Савват бяха татуирани върху кожата й, щяха да са някъде по пръстите - толкова отдавна се случи. Но тогава Хазаел умишлено задържа комплекта с пособия за татуиране и я изгледа - поглед твърде продължителен и безжизнен за Хаз, сякаш със стореното в този ден тя беше променила не само себе си, но и него, - после го прибра обратно във войнишката си торба и й обърна гръб.

Лираз беше чула да казват, че има едно-единствено чувство, способно да възкреси в спомените ти определен момент от миналото с яркостта и силата на оригинала - това чувство било неподвластно на времето и можело да те пренесе години назад, независимо колко са те, връщайки ти чистото и неповехнало преживяване, сякаш отново изживяваш мига. Това чувство не било любовта - не че Лираз имаше някакъв опит с нея, - нито омразата, гневът, щастието, нито дори скръбта. Спомените за всички тези чувства били само ехо на истинското преживяване.

А срамът. Срамът не избледнявал с годините и Лираз едва сега осъзна, че в него се коренят всички нейни останали чувства - нейната горчива, съсирената „нормалност“ - и че душата й е като отровена почва, в която не може да поникне нищо добро.