Выбери любимый жанр
Оценить:

Сънища за богове и чудовища


Оглавление


56

Това тук беше нещо съвсем различно. Усмихнеше ли се, тя засияваше като лунен камък.

Мисълта, че всъщност изобщо не я познава, го порази като ударна вълна. Не беше само лицето. Той продължаваше да мисли за нея като за Мадригал, но в друго тяло, а тя беше много повече от това. Откакто я познаваше, тя беше изживяла още един, съвсем друг живот - при това в напълно различен свят. Доколко я беше променило това? Той нямаше как да знае.

Но би могъл да разбере.

Болката от силния копнеж се отвори като дупка насред гърдите му. В нито един от световете нямаше нещо, което да желае по силно - всичко да започне пак от самото начало и той отново да се влюби в Кару.

- Хубав ден беше - продължи тя, все още зареяна в отдавнашните си спомени.

- Какво беше да загубиш душата си? - попита Акива. Намерението му беше с този въпрос да я разведри, но щом се чу да го задава, си помисли: кой може да знае това по-добре от мен?

Ти предаде всичко, в което вярваше. Превърна скръбта си в отмъщение. Убиваше и ще продължаваш да убиваш, докато не остане жива душа.

Явно изражението му издаде какво мисли, защото усмивката на Кару се скри. Тя мълча дълго, гледайки го право в очите. Акива имаше още много какво да научи и за очите й. Очите на Мадригал бяха ласкавокафяви. Лято и пръст. На Кару бяха черни. Тъмни като нощно небе и звездно ярки, а когато го гледаше като сега, пронизително, сякаш бяха само зеници. Нощни. Лишаващи от твърдост и сила.

- Мога да ти кажа какво е да си върнеш душата - каза тя и той разбра, че вече не говори за старата детска игра. - Спасяваш живота на другите - продължи тя. - И пак си позволяваш да мечтаеш. - Гласът й стихна до шепот. - Прощаваш.

Тишина. Сдържан дъх. Биещи сърца. Мигар... мигар тя говореше за него? Акива почувства как светът се опитва да го тласне напред: за да приближи до нея - по-близо и по-осезаемо, -сякаш това е единственото възможно състояние на покой и всички останали действия и движения са били предназначени да го постигнат.

Тя сведе поглед, станала отново боязлива.

- Но ти го знаеш по-добре от мен. Аз съм още в началото.

- Ти? Та ти никога не си губила душата си.

- Изгубих нещо. Докато ти си спасявал химери, аз създавах чудовища по нареждане на Тиаго. Не си давах сметка какво върша. То беше същото - като онова, което ненавиждах ти да правиш, - но тогава не го разбирах...

- Това е скръб - каза Акива. - Ярост. Те ни карат да вършим неща, които ненавиждаме. - А аз бях нещо, което ти ненавиждаше, помисли си той. Все още ли е така? - Това е първопричината за всичко, което си причиняват нашите два народа още от самото начало. И точно това прави мира да изглежда невъзможен. Как може да виниш някого, който жадува да убие убиеца на любимите си същества? Как може да виниш някого за стореното в пристъп на мъка? - В момента, в който го произнесе, Акива си даде сметка, че казаното звучи като оправдание за неговото собствено спускане по спиралата на озлоблението и мъката и за ужасяващите последици, които то донесе на нейния народ. Обзе го срам. - Не исках да кажа... Не говорех за себе си. Знам, Кару, че за стореното никога няма да мога да се изкупя.

- Наистина ли го мислиш? - попита тя. Погледът й беше остър, сякаш се опитваше да прозре истината в неговия срам.

Наистина ли го мислеше? Или, принуден от непосилното чувство за вина, беше готов да признае, че се надява някой ден някак да може да я изкупи? Как един ден ще може с ръка на сърцето да каже, че стореното от него добро е повече от злото и че животът му на този свят е допринесъл нещо повече за неговото добруване, отколкото ако изобщо не се беше раждал. Това ли беше изкуплението - накланянето на везните в залеза на живота?

Ако е така, тогава може и да е постижимо. Постижимо беше дори за Акива, ако живее още дълги години и непрекъснато се опитва да спаси повече животи от тези, които беше погубил.

Но изправен пред острия въпрос на Кару, той си даде сметка, че всъщност не го вярва.

- Да - отвърна той. - Наистина. Не може да изкупиш отнемането на нечий живот като спасиш друг. Това какво ще промени за мъртвите?

- Мъртвите - повтори тя. - А между нас има много мъртъвци, но ако се съди по нашите постъпки, някой би рекъл, че тези трупове са окачени като топузи на глезените ни, а не са освободени души, пуснати на воля сред природните стихии. - Тя вдигна очи към комина над тях, сякаш си представяше душите, минали през него навремето. - Те са си отишли и повече не могат да бъдат уязвени, ние обаче влачим навсякъде спомена за тях и си причиняваме зло в тяхно име, като че те това са искали - да ги отмъстим. Не мога да говоря от името на всички мъртви, но знам едно - не това исках от теб, когато умрях. Сигурна съм, че и Бримстоун не е искал това за мен, нито за Ерец. - Погледът й беше все така остър, пронизителен, ноктюрно черен. Звучеше като ответно обвинение - естествено, тя е искала той да продължи и занапред тяхната обща мечта, а не да търси начин да унищожи народа й, ето защо когато каза „Акива, така и не ти благодарих, че ми донесе душата на Исса. Аз... съжалявам за онова, което ти наговорих тогава...“, това го ужаси. Стъписа го самата мисъл тя да се извинява на него.

- Не. - Той преглътна мъчително. - Не си казала нищо, което да не съм заслужил. Или пък по-лошо.

Това в очите й жалост ли беше? Или пък раздразнение?

- Все така ли отказваш да простиш? - попита тя.

Той поклати глава.

- Не правя нищо заради самия себе си, Кару, нито пък с надежда за мен - нито за прошка, нито за друго.

Но изправен пред този черноок изпитателен поглед, беше принуден да се запита: така ли е наистина?

3

Жанры

Деловая литература

Детективы и Триллеры

Документальная литература

Дом и семья

Драматургия

Искусство, Дизайн

Литература для детей

Любовные романы

Наука, Образование

Поэзия

Приключения

Проза

Прочее

Религия, духовность, эзотерика

Справочная литература

Старинное

Фантастика

Фольклор

Юмор