Сънища за богове и чудовища

Оглавление

И беше, и не беше. Колкото и да се стараеше да не се поддава на надеждата, тя все изскачаше отнякъде, отказваше да изчезне. Надеждата беше също толкова неподвластна на неговата воля, колкото и гайдуницата на вятъра. Но дали тя беше причина за всичко, което върши? Разчиташе ли на отплата? Не. Дори да знаеше със сигурност, че Кару никога няма да му прости и никога повече няма да го обикне, пак щеше да прави всичко по силите си - а явно и отвъд силите си, ако е завладян от светлината на сиритхар, - за да съгради отново този свят заради нея.

Дори ако трябва да се оттегли и да гледа отстрани как тя върви през този свят рамо до рамо с Белия вълк?

Дори тогава.

Но... той не знаеше с абсолютна сигурност, че няма никаква надежда. Не още.

Аз ти прощавам. Аз те обичам. Аз те искам заедно с всичко останало. Мечтата, мирът, ти.

Това желаеше да му каже Кару и това желаеше да чуе в отговор. Не искаше да научи, че Акива е загубил всяка надежда да си я върне и вече не общата им мечта го води напред - а тази мечта не се изчерпваше единствено с мира; тя включваше и тях двамата в него, заедно. Мигар беше използвал мечтата им само за съчки, с които да разпали огън? Ами тя? Дали пламъците вече бяха погълнали и мечтата?

- Вярвам ти - каза тя. Без никаква надежда за себе си. Това беше величаво, това беше мрачно и не от такова поощрение се нуждаеха неизречените й думи. Сега тежаха вътре в нея и не искаха да се откъснат. И как може да повериш на въздуха нещо като „Аз те обичам“? За него трябваха очакващи ръце, които да го приласкаят. Защото неопитното и неизречено „Аз те обичам“ на Кару имаше нужда от тях. След като месеци наред е било смазвано от нейната ярост и лишавано от естествената си форма, тя не можеше сега да го изтърси просто ей така, нито да вземе лицето на Акива в шепите си и да го целуне.

Целувка. Сега това й се виждаше безкрайно далечно.

Очите й отново подхванаха своя плах танц, стрелкайки се от време на време към него. Бегъл поглед към лицето му, после отново свеждане към каменната маса или към собствените й ръце с неговия образ, отпечатан в съзнанието й. Златистата кожа на Акива, пълните му устни, неговото напрегнато, обсебено изражение и... безприютните му очи. В пещерата погледът на тези очи се беше пресегнал за нея като слънчев лъч. Сега те отбягваха нейните, сдържани и предпазливи. Кару искаше отново да почувства слънцето. Но когато най-накрая вдигна поглед от неспокойните си ръце, забеляза, че Акива стои вторачен в каменната маса.

Ако някой видеше отстрани как двамата са се втренчили в масата между тях, сигурно би решил, че тя е някакво чудо на занаятчийското изкуство.

Всъщност тя не беше дошла да каже само „Аз те обичам“. Затова си пое дълбоко въздух и

продължи нататък.

- Трябва да ти кажа нещо.

Акива отново вдигна очи. Изведнъж нещо в тона на Кару го накара да застане нащрек. Колебанието й, внезапно секналият глас. И вече не се налагаше да се пази от надеждата. Тя сама го изостави.

Какво ли се кани да му каже?

Може би, че вече е с Вълка? Или че съюзът е бил грешка? Химерите си тръгват? Той никога повече няма да я види?

Искаше му се да изтърси Аз също имам нещо да ти казвам и да й попречи да говори. Искаше да й разкаже за постигнатата от него нова магия, макар и още неовладяна, да я помоли да му помогне за нея. На това се надяваше, ако тя все пак дойде при него. Искаше да й разкрие, че имат шанс - техните две армии, не те двамата.

Всичко се промени. Всичко може да бъде променено от тези, които имат непоколебима воля.

Дори световете. Може би.

- Става дума за Тиаго - каза тя и той почувства студения полъх на необратимото. Разбира се, че става дума за Вълка. Разбра го още като ги видя как се смеят сведени един към друг, но част от съзнанието му упорито отричаше очевидното - това беше немислимо, - а после, когато тя го погледна от срещуположния край на пещерата, него, се надяваше...

- Той не е този, за когото го мислиш - продължи Кару и Акива вече знаеше какво ще последва.

И се приготви да го чуе.

- Аз го убих - прошушна тя.

Я чакай.

- Какво?!

- Аз убих Тиаго. Това не е той. Искам да кажа, че това не е неговата душа. - Тя вдиша дълбоко и трескаво продължи. - Неговата душа си отиде. Той си отиде. Ненавистно ми е да мислиш, че аз... и той... Никога не бих му простила, или пък... - Един бърз като живак поглед и тя сякаш прочете мислите му. - Нито бих се смяла с него. Мирът би бил невъзможен, ако той беше още жив. Както и този съюз. - Тя категорично поклати глава. - Никога. Той щеше да ви убие двамата с Лираз още в казбата.

- Почакай - каза Акива, силейки се да проумее. - Почакай. - Какво всъщност му казваше тя? В думите й нямаше никакъв смисъл. Вълка беше мъртъв? Вълка беше мъртъв, а онзи, който сега се разхожда наоколо и се прави на него... не е той?! Акива впи очи в Кару. От тази мисъл свят му се зави. Дори не знаеше какво да пита.

- Исках да ти го кажа и по-рано - продължи тя, - но трябваше да внимавам. Всичко още се крепи на косъм. Никой друг не знае. Само Исса и Тен... но и Тен всъщност не е Тен... Ако обаче

другите химери някак научат, всичко ще бъде загубено просто ей така. - И тя щракна с пръсти.

Акива все още се силеше да схване чутото.

- Те не биха последвали никой друг, поне в този момент - каза тя. - Това е повече от ясно. Затова имаме нужда от него. Тази армия се нуждае от него, както и нашият народ, но... ни трябва един по-добър Тиаго.

По-добър.

Акива си спомни своето впечатление от Вълка, с когото договаряха съюза. Интелигентен, волеви и здравомислещ точно това си помисли тогава, без дори да подозира защо е така.