Сънища за богове и чудовища

Оглавление

- Какво означава това, лейтенант? - попита той, тихо и с убийствено спокойствие.

Главата на Рарк трепна леко от изненада, а дракондите, Уиюл и Агвилал, обърнаха

премрежените си с ципи очи към Тен. Явно тя им беше казала, че всичко е по заповед на генерала, в което нямаха никаква причина да се усъмнят. Нали беше дясната му ръка, най-цененият от него лейтенант.

Но не и занапред.

- Отмъщение - отвърна Тен, пропускайки сър. Това беше явно неподчинение и - той го разбра веднага - предупреждение. - Този ангел е престъпник. Виж й ръцете.

Той ги погледна и от гледката му се повдигна - както от броя на работите, така и от нейната болка. Не познаваше Лираз, разбира се. Красотата й беше безспорна, но какво от това - повечето серафими бяха красиви. Но иначе цялата беше изтъкана от ненавист и лесно кипваше; в пълната си сила нейната ярост не отстъпваше пред тази на Тен. Той обаче я беше видял съкрушена и скърбяща, докато прегръщаше тялото на мъртвия си брат. Тогава от яростта й нямаше следа, без нея тя беше само едно дълбоко наранено момиче. А имаше и друго.

За огромна негова изненада в казбата тя разпитваше за него - за самия него, за Зири - и то така, сякаш явно... е забелязала отсъствието му. Изненада се, че тя изобщо знае за неговото съществуване, а когато й съобщи за смъртта на воина кирин, зърна - сигурен беше - някаква отсянка на тъга в погледа й, която се мярна и изчезна като беглец, който бързо пак е бил заловен.

Но не заради това, естествено, забрани на войниците си да я убият или осакатят в тази затънтена пещера - имаше много по-значими и не толкова лични причини. Усети как в него се надига ярост - ледена, точно както си беше представял яростта на Вълка, - съвсем навременно прикритие за неговия смут, изместен от по-важната крайна цел. Пулсът му се уравновеси и заби в ритъма на отмерените и тежки удари на ковашки чук.

- Пуснете я - нареди, стрелкайки Лираз с равнодушен поглед. Очите й бяха подбелени под трепкащите клепачи - сигурен знак, че едва се крепи на ръба на съзнанието. Или на живота. -Или ще пукне още преди да сте успели да ми дадете обяснение.

Уиюл и Агвилал веднага я пуснаха и тя се килна към стената, но не успя да падне, защото Тен все още стискаше китките й. Открито неподчинение, и то пред очите на всички. Явно беше, че го предизвиква.

-Ние да даваме обяснение?! - натърти тя с престорена наивност, поръбена с язвителност. -Ами вие... сър? - Това сър беше дори по-лошо от пропуснатото, неприкрито оскърбление, което Вълка не би простил. - Вие ще си направите ли труд да обясните?

Чу как някой рязко си пое дъх зад гърба му - Ниск или Лиссет - стъписан от нейното неподчинение. Рарк го наблюдаваше с отпуснати в захлас бивници и на Зири не му трябваше дълго да умува каква би била реакцията на Вълка. Той беше наясно - сякаш това досега беше дремело в кръвта му - как би постъпил Вълка. Една грешна крачка и е свършено с теб. Кръвта те покрива. Кръвта, с която си отива и животът. Но какво друго му оставаше?

Съзнанието му се избистри и той осъзна кристално ясно - неестествената сила на взетото назаем тяло, злия умисъл и коварството в очите на Тен и какво ги чака, всички тях, ако тя го предаде.

Как може да е толкова глупава?!

Приличаше на изплюгцяване с камшик, на късче от мигновение - толкова му трябваше да я стигне. И да й сграбчи главата - едната ръка на тила, другата върху муцуната.

И да й прекърши врата.

Нямаше време дори да се учуди. С един-единствен звук - не точно прищракване, а някакво стържене, поредица припукеания от припламващи фойерверки - очите й опустяха. Край на злонамереността, край на коварството, край на заплахата; макар да му се стори цяла вечност, докато тялото й да омекне в ръцете му, сигурно не беше минала повече от секунда. Тя се стовари на пода и, падайки, най-после пусна китките на Лираз, която също се свлече право с брадичката напред, сякаш отдавна беше изгубила ориентация кое е долу и кое - горе. Зири успя да потули трепването си при нейното болезнено съприкосновение с пода и се насили да я зареже така -едва мъждукащите й крпле и леките конвулсии на тялото бяха единствените признаци на живот.

Изправи се пред войниците и продължи, сякаш разговорът им изобщо не е бил прекъсван.

- Не, няма да си правя труд да се обяснявам.

Погледът му сякаш ги предизвикваше още някой да опита.

Пръв заговори Рарк.

- Сър, ние... Тен каза, че е по ваттта заповед. Иначе никога не бихме...

- Вярвам ти, войнико - прекъсна го той. Рарк изглеждаше така, сякаш товар му е паднал от гърба.

Но беше рано да си отдъхнат.

- Вярвам, че е точно така. Всъщност вие наистина сте помислили, че мога да съм толкова глупав. - Последните думи Зири прецеди през стиснати зъби. - Само броени часове преди да влезем в отчаяна неравна битка вие сте повярвали, че съм способен да лиша армията си от нейната сила, точно когато ни е най-необходима. - Махна с ръка към труповете край вратата, които прескочи на влизане. - И че ще затрия с лека ръка тела, за които други са заплатили със собствената си болка. Ще изложа на риск всичко, което съм започнал - и за какво? Заради един ангел. Мислите ме за толкова тъп, че да проваля всичко, вместо да изчакам... само няколко часа... преди да се заема с други хиляди ангели, които наистина са непосредствена и съвсем реална заплаха за нас. Дали това ще ме накара да се почувствам по-добре, а?

Никой не му отговори и той бавно поклати глава с отвращение.

- Заповедта, на която сте се подчинили, противоречи на всички заповеди, които досега лично съм ви дал, и ако можехте да виждате малко по-далече от носа си, щяхте и сами да го схванете. Но не - подчинили сте се, защото самите вие сте го искали. Може би всички ние го желаем, но някои от нас са господари на желанията си, а други - техни роби. Аз ви мислех за по-умни.