Сънища за богове и чудовища

Оглавление

И за да не си помисли Лиссет, че тя няма вина за случилото се, обърна се към нея.

- Не е от голямо значение, че Тен не те е включила в кроежите си, защото ти не остави никакво съмнение в мен с каква охота би се присъединила. Макар че няма да споделиш участта на своите другари, ние и двамата знаем, че се отърва по една случайност, а не защото си по-мъдра.

При споменаването на думата „участ“ Рарк, Уиюл и Агвилал се вкамениха, а Зири умишлено проточи мъчителната пауза, преди да ги отърве от мъките.

- Вие предадохте моето доверие - продължи той, - затова ви разжалвам. Отивате на бой утре и ако имате късмет да оцелеете, започвате да плащате своя десятък болка за възкресяването на падналите си другари; ще го правите дотогава, докато не преценя, че престъплението ви е изкупено. Ясно?

- Тъй вярно, сър - извикаха всички, включително Ниск и Лиссет, и петте гласа се сляха в един.

- Тогава се махайте от очите ми и отнесете тия тримата - Оора, Сихид, Вее. - Приберете душите и се разпоредете с телата, после ме чакайте в стаята за възкресяване. И не казвайте на никого какво е станало. Ясен ли съм?

Отново му отвърна едно хорово тъй вярно, сър.

Зири си придаде равнодушен вид, като се постара ъгълчетата на извитите му устни да подсказват за неговата погнуса.

- Аз ще имам грижата за тези двете. - Тен и Лираз, едната още жива, другата мъртва. Произнесе го с мрачен тон и ги остави да си мислят каквото щат. После грубо сграбчи Тен за косматия врат, а Лираз за ръката - макар че внимаваше навития ръкав да е преграда между кожата й и неговата хамса - сякаш бяха трупове, които трябва да мъкне из скалните пасажи. Двете му ръце бяха заети и нямаше как да носи факла, но тя едва ли щеше да потрябва, докато крилете на Лираз все още светеха мъждиво.

Умреше ли тя, щеше да се озове в пълен мрак.

Но това сега беше последната му грижа.

- Действайте! - озъби се той и войниците трескаво се засуетиха около труповете, подхванаха ги и ги повлякоха, оставяйки кървави дири подире си; чак когато изчезнаха, Зири охлаби хватката си около Лираз, после я повдигна леко - и предпазливо, - само с една ръка. Струваше му се някак нередно и прекалено интимно да притисне тялото й към своето - не е моето, напомни си с потръпване той, - затова гледаше да поддържа някакво разстояние помежду им. Това правеше движенията му тромави и непохватни, докато вървеше към вратата, най-вече защото се стараеше да не я наранява допълнително с хамсите си.

Когато прехвърли усилията си върху Тен, за да вземе завоя, главата на Лираз клюмна и тежко опря неговата, нейното чело о неговата челюст; Зири за първи път почувства трескавата жар по кожата на серафима, после дръпна тялото й от своето, вдишвайки аромата, който беше следвал още отдалече. Жилката на екзотична подправка беше съвсем ясна и като огнен език проправи път на някакво друго благоухание, много по-недоловимо и неочаквано: най-тайният парфюм, напълно естествен аромат - не се съмняваше в това - и толкова фин, че обонянието му на кирии никога не би го доловило дори от толкова близко разстояние. Той едва се усещаше, но в загатнатото му присъствие се чувстваше мимолетната деликатност на нощен цъфтеж - не твърде сладък, съвсем с мярка, сякаш е капка роса върху пъпка на реквиемно дърво при разпукването на зората.

Зири гледаше право напред и нито сведе глава, нито се извърна да го вдиша, но въпреки това, докато крачеше в мрака, влачейки трупа подире си, и придържаше жената ангел - тя сигурно щеше да го изкорми още щом се съвземе, ако изобщо успееше да се съвземе, защото си е позволил да я докосне - този таен парфюм непрекъснато му напомняше за ноктите по лапите му, за острите кучешки зъби в устата му и за всичко онова, заради което не беше самия себе си. Сега обитаваше тялото на едно изчадие и дори вдишването на аромата на тази жена му се струваше насилие над нея, какво оставаше да я докосва с ръцете си.

Въпреки това продължаваше да я носи, продължаваше да я вдишва - не би могъл да не го прави, - благодарейки на Нитид, богинята на живота, и на Лиссет, чиито намерения далеч не бяха толкова чисти, задето го бяха отвели при нея навреме. Само му се искаше да я беше намерил много по-рано, за да й спести вредата от хамсите, която никой не знаеше колко унищожителна може да бъде. Дали Лираз ще се съвземе толкова бързо, че да отлети с останалите след няколко часа? Едва ли. Само да можеше някак да й помогне...

Почти в мига, в който тази мисъл се оформи в съзнанието му, той се озова пред поредното разклонение на скалните коридори и си даде сметка къде всъщност се намира - това сякаш довършваше самата му мисъл. Ако можеше с нещо да й помогне, той щеше да го направи.

Начин имаше. И той щеше да го направи.

Обърна се и пое по втория коридор, изоставяйки трупа на вълчицата при входа за термалните извори, преди да понесе Лираз към водата. Към изцеряващата вода - дали не помагаше само на охлузвания и натъртвания? Зири не знаеше това. Наложи се да подхване жената ангел с две ръце, за да я потопи във вира; щом я пусна във водата, около него настана мрак и той беше обзет от паника, че крилете й са угаснали.

Но не беше това. Изпод водата заструи леко сияние; огънят й беше още жив, тлееше като въглен. Той освободи тялото й, сега едва го докосваше - само едната му ръка придържаше тила, за да остане лицето над повърхността, - застинал в очакване, докато наблюдаваше устните и клепачите за признаци на живот. После... така недоловимо, че отначало дори не го забеляза, сиянието изпод водата взе да се усилва и когато Лираз най-сетне шавна, Зири вече различаваше не само варовиково-зеленикавите отблясъци на водата и розовеещите китки от водорасли, но и руменеца по бузите на жената ангел, тъмното злато на миглите й, когато трепнаха и тя бавно отвори очи. А после ги впери в него.