Сънища за богове и чудовища

Оглавление

- Помниш ли? - попита той прегракнало. - Това е началото. - Неговото докосване се спусна надолу по бузата й, после по шията и беше огън, и беше магия, които разпалиха всеки атом в тялото й. Пръстите му се забавиха върху ключицата и дланта му спря да си отдъхне, лека като наметка от колибропеперуди върху сърцето й.

- Разбира се, че помня - отвърна тя, прегракнала като него.

- Тогава дай ръка. - Той посегна да я хване, когато тя му я протегна. Придърпа я към себе си, а очите на Кару се спряха върху V-образната линия на шията му, върху триъгълника на гърдите му и в мислите си вече промъкваше ръка под дрехата, за да я долепи колкото може по-близо до неговото сърце...

Стоп.

В унеса си почувства заплахата и се овладя, свивайки ръката си в юмрук.

- Не искам да ти причиня болка.

- Довери ми се - каза той. Неговото колебание се беше разсеяло още щом устните и докоснаха дланта му и сега погледът му беше само настоятелен и притеглящ - сякаш на това разстояние техните магнити вече бяха толкова силно притеглени един към друг,че само решителна съпротива би могла да ги раздели. Но съпротивата на Кару не беше решителна. Тя искаше да докосне Акива също както искаше да диша. Затова се остави той да насочва ръката й и когато кокалчетата на пръстите й докоснаха яката му, тя на свой ред възкреси спомена - ние сме началото, - разтвори пръсти и ги пъхна под ризата на гърдите му. Гърдите на Акива. Кожата на Акива. Тя беше като жива под пръстите й и нейните устни закопняха да ги последват. Това желание й замъгли разсъдъка и трябваше да измине един дълъг делирен миг - ръката й с широко разтворена длан, опряна о кожата му, - докато разбере.

Докосването й не го беше наранило.

- Акива... как? - попита тя стъписана.

Ръката му покри нейната и още по силно я притисна към тялото, а тя усети как нейната хамса пари, както ставаше винаги в присъствието на серафим, почувства някакво боцкане, но Акива нито трепна, нито се дръпна, нито се сгърчи. Усмихваше се. Едната ръка разстояние между тях се скъси - от дължината на неговата ръка до нейната - и той го съкрати още повече като се притисна към нея, наклони глава и изви врат, прошепвайки: „Магия“, а после й показа какво е направил.

На врата му се беше появил знак, какъвто - Кару добре знаеше това - преди не съществуваше. Намираше се ниско, полускрит от яката, но тя все пак го различи - око. Затворено око. Неговата собствена магия, с която обезвреждаше тази на Бримстоун. Това око беше индигово, също като хамса; то обаче не беше татуировка, а белег.

- Кога направи това? - попита тя.

- Тази вечер.

Тя прокара върха на пръста си по фините изпъкнали линии на наранената му плът.

- Вече е заздравял.

Той кимна, дръпна се и отново вдигна глава. Кару лека-полека вече беше започнала да се досеща докъде се простират способностите на Акива, но случилото се я изуми. Едва за няколко часа той се беше белязал и после беше успял да се излекува - само по себе си това беше забележително. Но в сравнение с достигнатото от него магическо ниво не представляваше нищо. Защото Акива беше успял да обезсили най-мощното оръжие на химерите след възкресяването им, ако това изобщо можеше да се смята за оръжие. Сигурно в този момент трябваше да е ужасена, но точно сега Кару не чувстваше ужас.

- Вече мога да те докосвам - дивеше се тя и не можеше - не опита - да устои на порива за още доказателства, плъзгайки длан по жарката гладко ст на неговите гърди, докато не почувства сърцебиенето му в шепата си.

- Колкото искаш - каза той и тя усети неговия трепет, но това не беше болка.

Неговата кожа и онова „за цяла вечност“ образуваха мощна сплав; истинската причина Акива да направи тази магия беше забравена, както и всичко останало извън техните две пулсиращи сърца...

...докато реалността не се появи на вратата.

Едва ли някой би могъл да си представи по-невъобразима гледка: един до друг, подгизнали до кости, извървели мълчаливо и целеустремено скалните коридори, преминавайки от поселището на химерите в територията на серафимите право през главната пещера, където бяха събрани почти всички... Тиаго и Лираз влачеха трупа на Тен след себе си.

Гласовете секнаха. Мик беше оставил цигулката малко преди това и сега лежеше с отпусната

в скута на Зузана глава, но нейното ахване го накара да подскочи.

Исса се полюшваше високо върху навитата си опашка и сега повече отвсякога приличаше на змийска богиня от древен храм, а химерите наоколо бяха станали или полуизправени, застанали нащрек и готови за битка, щом ги призоват. Но никой не ги призова. Тиаго и Лираз прекосиха пещерата с вперен напред поглед и мрачно изражение, за да изчезнат отново през срещуположния изход, минавайки покрай охраната на серафими без никакво обяснение.

Когато завари вратата на Акива все така затворена, Лираз грубо се изсмя и не почука, а направо я блъсна и заби гневен поглед в онова, което я очакваше вътре. Акива и Кару със замъглени от страст очи, седнали един срещу друг върху каменната маса, се докосваха, положили длан върху сърцето на другия.

Някой би казал, че Елай - богинята закрилница на убийците и на тайните любовници - тази нощ се е развихрила и се прокрадва невидима из скалните пасажи, за да върши коварства и да предотвратява неизбежното в последния възможен момент. Само няколко мига трябваше да натежат върху едното или другото блюдо на везната и Лираз вече щеше да е мъртва, а Кару и Акива щяха да бъдат заварени в много по-компрометираща поза, не само със замъглените от страст погледи и с длан върху сърцето на другия. Още миг и те вече щяха да се целуват.