Сънища за богове и чудовища

• Предыдущая
• 64/171
• Следующая

Елай обаче беше капризна покровителка и един път - много зрелигцно - ги беше предала. Но Кару вече не вярваше в богове, затова когато вратата зейна, тя приписа вината за това единствено на Лираз и на Вълка.

- Е - каза Лираз със сух глас, най-сухото нещо в нея в този момент, - поне сте още облечени.

*

И нека благодарим на боговете за това, помисли си Кару, измъквайки ръка изпод ризата на Акива. Изведнъж усети хлад в стаята. Колко бързо тялото й беше привикнало към топлината на Акива, в сравнение с която всичко друго изглеждаше студено. Трябваше да примигне няколко пъти, докато погледът й се избистри и обърне внимание на подробностите: прилепналите о кожата мокри дрехи, звънтенето на капките по пода, какво останало за дъха на сяра.

Зири беше водил Лираз да се къпят в термалните извори? Ето това вече беше... странно. При това облечени? Добре де, щеше да е още по-чудно, ако тя си беше свалила дрехите, но и това само по себе си изглеждаше препалено странно; после обаче Вълка издърпа нещо през прага и тогава всичко си дойде на мястото.

Труп.

- Клетвопрестъпник - каза Вълка.

Тен. Хаксая.

Какво?!

Кару се оттласна от плота на каменната маса и скочи на пода до мъртвото тяло. Веднага забеляза прогорената върху гърдите на вълчицата следа от длан и вдигна очи към Лираз, която и отвърна с още-по-безжизнен-от-обичайното поглед.

Акива също приближи трупа, а само след секунди проходът отвън се изпълни със серафими и нарушили условната граница химери, които искаха да разберат какво става. Почти забавно беше как един акт на насилие успя да предизвика естественото смесване на двете армии. Почти забавно, но не съвсем.

Това беше поредният барутен погреб, готов да избухне само от неразумно доближена клечка кибрит. В следващите няколко секунди се изсипа същинска лавина от въпроси и отговори. Вълка им разказа какво се е случило, разобличавайки предателството. Тен го беше извършила. Тен беше мъртва. Колкото до Хаксая, Кару се опитваше да проумее какво може да е нейното участие. Тя добре я познаваше. Още като Мадригал беше воювала заедно с нея, затова й имаше доверие. Вярно, Хаксая беше дива, но не и непредсказуема. Нито пък глупава. Като я направи съзаклятник в своята измама, Кару й беше поверила живота на всички тях.

- Защо би постъпила така? - попита тя гласно, но не очакваше отговор. По-скоро задаваше въпроса си на вятъра, но Лираз беше тази, която откликна.

- Това беше нещо лично - отговори ангелът. После се обърна към Акива и нещо трепна в безжизнения й поглед. Промяната в нея, помисли си Кару, напомняше промяната в чертите на Вълка след като Зири прие тялото му, макар причината, естествено, да не беше същата. Сякаш сега някой друг гледаше през очите на Лираз. Каменното изражение се стопи и това нежно, почти момичешко лице, което се показа отдолу, беше самата тя.

- Савват - каза Лираз и Акива кимна с тежка въздишка - беше разбрал.

Кару беше чувала това име. По-точно: битката при Савват. Това беше селце по западното крайбрежие на Брега на зверовете, или поне преди е било. Преди нейното време.

После Лираз се обърна към Тиаго със сведен поглед.

- Какво ще правиш с душата й си е твоя работа - каза, - но трябва да знаеш, че аз не я виня. Заслужавах си отмъщението.

Тиаго й отговори нещо, но Кару вече мислеше за друго. Нещо в ума й прнщрака. Тя продължи да мести поглед от трупа на Тен към Лираз и обратно; от овъгления отпечатък от длан върху гърдите на вълчицата към работите на ангела, сега невидими заради дългите ръкави, спуснати чак до върховете на пръстите.

Нашите ръце си остават врагове, дори ние да сключим примирие, припомни си Кару.

Тогава ангелите се прибрали по живо, по здраво у дома и нито един не загинал. Край.

Сърцето й взе да думка. В главата й започна да се оформя някаква мисъл. Тя не бързаше да й даде глас, а остави нейните нишки да се разплетат докрай, следвайки ги една по една в търсене на недостатъци, изпреварвайки бъдещите възражения, които - сигурна беше - гцяха да се появят. Възможно ли е да е толкова просто? Гласовете около нея утихнаха до невнятен шум и взеха тихо да ромолят под покривалото на собствените й мисли. Възможно е и би трябвало да бъде просто. Планът в главата й обаче беше много повече от сложен. Представляваше същинска бъркотия. Тя огледа струпаните наоколо лица: Акива, Лираз и Вълка тук, заедно с нея; Елион и Исса на прага, а зад тях сливащи се силуети, различими само по огнените криле и настръхналата на плещите козина, черните доспехи и червения хитин^, гладката и груба плът, всички рамо до рамо.

Всичките готови да полетят в битка, носейки върху крилете си Апокалипсиса, който човечеството виждаше в своите сънища и кошмари.

Или пък не.

Нито Акива, нито Вълка първи забелязаха настъпилата в Кару промяна - изправените рамене, радостното оживление. Лираз най-напред я видя.

- Теб пък какво те осени? - запита тя с ядно любопитство.

Ето я пак старата Лираз. „Сигурна съм, че ще ни уведомиш, ако измислиш нещо“, беше казала в края на военния съвет, презрително и с пренебрежение. А сега Кару я гледаше, силна в своята увереност. Отчаянието се беше превърнало в убеждение и то беше здраво като стомана.

- Хрумна ми нещо по-добро - каза Кару. - Свикайте отново съвета. Още сега.

Имало едно време

едно момиче, отишло да разгледа менажерия с чудовища,

където всички експонати били мъртви.

ПРИШЕСТВИЕТО + 36 часа

• Предыдущая
• 64/171
• Следующая