Сънища за богове и чудовища

Оглавление

- Добре ли сте? - поинтересува се проф. Чодри.

- Отлично - отвърна тя, стараейки се да прикрие безпокойството си. Хич не й се щеше да я помисли за гнуслива и неспособна да се справи със задачата, но най-вече, ама наистина най-вече не искаше професорът да съжали, че вместо нея не е взел със себе си Морган Тот, затова веднага пак се захвана за работа, усърдно загърбвайки... картите таро... които сега лежаха обърнати с лице надолу в съзнанието й.

Съществува и друга вселена.

Ето това знаеше. В училище Е лиза кръшкаше от физика главно заради биологията и затова имаше съвсем бегла представа за теорията на струните, но беше наясно, че има нещо, което тепърва трябва да бъде обяснено, и то касае паралелните светове, научно казано. Тя не знаеше какво е точно това нещо, пък и то не беше толкова съществено. Съществуваше и друга вселена. И не й трябваше да го доказва.

По дяволите. Сега доказателството беше точно пред нея, лежеше мъртво в краката й. Доказателството се беше появило и в Рим, живо. И...

Мисълта я осени внезапно и тя почувства някакво радостно оживление. „Това трябва да се третира като извънземна инвазия“, беше казал Морган и беше напълно прав, тоя дребен никаквец. Това си беше нашествие на извънземни. Просто нашествениците приличаха на ангели и зверове и не идваха от „открития космос“, а от една паралелна вселена. С все по-нарастващо радостно оживление тя си представи как излага тази теория пред двамата професори - Ей, знаете ли какво си мисля аз? - и чак тогава осъзна, че това нейно радостно оживление съвсем не е радостно оживление, а паника.

Не заради зверовете или зловонието, нито заради жегата и дори не заради изтощението, даже не заради идеята за друга вселена. А заради познанието. Усещаше го вътре в себе си -неговата истинност и дълбочина, погребани дълбоко в нея, също като зверовете в ямата. Само дето зверовете бяха мъртви и вече никого не можеха да наранят. А познанието беше способно да я разкъса отвътре.

Или поне нейния здрав разум.

Случвало се беше вече, в нейното семейство. „Ти имаш дарба“, беше казала майка й, още когато тя беше съвсем малка н лежеше в болничното легло, цялата набучена с тръбички и обградена с писукащи апарати. Тогава сърцето й за първи път полудя, превърна се в един голям влакнест мускул и за малко не я уби. Майка й дори тогава не я взе в прегръдките си. Просто стоеше на колене край леглото с молитвено сключени ръце и горящ поглед - със завист. Оттогава все така - завист. „Ти ще провидиш и заради нас. Ще ни водиш, всичките.“

Но Близа никого никъде не поведе. Този „дар“ се оказа проклятие. Още тогава го знаеше. Историята на семейството й беше белязана от лудостта и тя нямаше никакво намерение да се нареди в дългата поредица от „пророци“, затворени по приюти за душевноболни, които проповядваха за Апокалипсиса и ближеха петната по стените. Ето защо се стараеше да заглушава тази своя „дарба“, за да се превърне в онази, която тя иска да бъде, докато най-накрая успя. Малката бегълка стигна чак до степен аспирант в Националната научна фондация^ и скоро щеше да стане доктор. Успехът й беше главозамайващо стремителен - във всяко отношение, с изключение на едно нещо. Сънят. Той се явяваше, когато си поиска, твърде голям, за да бъде погребан, и много по-могъщ от нея. По-могъщ от каквото и да било.

Сега обаче в нея се надигаше нещо друго, други истини, които не бяха нейни, и това я ужасяваше. На няколко пъти й се зави свят. Почти губеше съзнание и вече започваше да подозира, че безсънието, чрез което бягаше от кошмара, е отключило в нея нещо друго. Започна да вдишва и издишва дълбоко, опитвайки да си внуши, че е способна да контролира съзнанието си така, както контролираше мускулите.

- Близа, сигурна ли сте, че сте добре? Ако ви трябва чист въздух, моля...

- Не. Не. Добре съм. - Тя се насили да се усмихне и отново се приведе над сфинкса.

Накрая установиха, че не могат да оправдаят надеждите на проф. Амхали. Според общото

им заключение нямаше и следа от хирургически шевове, нито откриха пришит на тила на съществата етикет с надпис „Дело на Франкенгцайн“. Имаше обаче нещо друго.

Елиза взе една от дланите на мъртвия сфинкс в защитената си от ръкавицата ръка и дълго я държа, загледана в белега, преди да проговори.

- Видяхте ли това?

По мълчанието на проф. Амхали се досети, че вече го е видял и може би е чакал те сами да го открият. Проф. Чодри примигна няколко пъти, правейки същия логически паралел, какъвто Елиза вече беше направила.

- Момичето от моста - каза той.

Момичето от моста: синекосата красавица, която се сражаваше с ангелите в Прага с протегнати напред ръце и татуирани върху дланите индигови очи.

Те стигнаха чак до корицата на списание Тайм и оттогава станаха синоним на демон.

На децата им харесваше да си рисуват с химикалка очи по дланите и да се правят на нечестиви.

Това беше новата версия на 666.

- Вече имате ли идея в какво може да се превърне това? - запита с особено напрежение в гласа проф. Амхали. - Представяте ли си как светът би го изтълкувал? Ангелите отлетяха право в

Рим; това е много добър знак за християнството, нали? Ангелите са в Рим, вещаят идването на зверовете и предупреждават за началото на война, докато тук, в една мюсюлманска страна, изравяме... демони. Как мислите, каква ще е реакцията?

Близа схвана накъде бие и усети страха му. На света му стигаше дори някаква дребна провокация, какво останало за „демони“ от плът и кръв, за да психяса окончателно. Но тези създания запалиха у нея такъв интерес, че дори пряко сили не можеше да си пожелае да се окажат плод на някаква измама.