Сънища за богове и чудовища

Оглавление

В ответната усмивка на Акива нямаше веселие. Точно сега не желаеше нищо по силно от това да прекара няколко дни с Кару, дори да са като тези, каквито ги чакаха тях двете - да убедят техния садистичен чичо, готов да разпали нова война, да се върне против волята си обратно у дома.

- Ще те държа отговорна не само за твоите действия - каза на Лираз с намерение това да прозвучи шеговито.

Не му се получи. В погледа й просветна гняв.

- Какво, страх ли те е да ми повериш скъпоценната си дама? Защо тогава не пратиш цял батальон да я придружава?

Или пък само аз да ида с нея, щеше му се да каже. Обеща на Кару да не я изпуска повече от очи, но се оказа, че се налага да го направи още веднъж, за последно. Всички приеха нейния план, защото беше едновременно дързък и хитър; колкото до неговото участие - то беше важно и съдбоносно, но му налагаше да остане в Ерец, докато Лираз придружава Кару при завръщането й в света на хората.

- Знаеш, че ти имам доверие - каза на сестра си, което беше почти истина. Защото не вярваше, че ще се стигне дотам тя да пази и защитава Кару. Когато я попита дали ще може да го направи, имаше предвид съвсем друго нещо. - Въпросът е дали ще се овладееш да не убиеш Яил.

- Нали вече казах - ще успея.

- Не беше много убедително - отвърна Акива.

На свикания наново военен съвет Лираз посрещна идеята на Кару, като едва не се задави от смях, но после огледа втренчено всички около масата, един по един, осъзнавайки с все по-нарастващ потрес, че те явно обмислят предложението.

Смятаха да не убиват Яил.

Не още.

А когато след много спорове всичко вече беше решено, Лираз потъна в подозрително мълчание, което Акива изтълкува като знак, че каквото и да каже пред тях сега, изправи ли се срещу зловещия им чичо, ще постъпи така, както на нея й изнася.

- Казах, че ще го направя - повтори категорично тя, а погледът й сякаш го предизвикваше да продължи да настоява.

Нека сме наясно, Лиз, беше готов да й каже Акива. Нали нямаш намерение да провалиш всичко?

Но после се отказа.

- Ще отмъстим за Хазаел - каза вместо това. И не беше просто утеха или полуистина. Желаеше го не по-малко от нея.

В отговор тя избухна в саркастичен смях.

- Е, поне тези от нас, които не са потънали в блаженство, може и да го направим.

Акива усети жилото. Потънали в блаженство. В нейните уста това прозвуча като нещо лекомислено и нередно. Нехайство някакво. Наистина ли беше предателство спрямо паметта на Хазаел, ако е влюбен? Но като отговор на нейните думи, в главата му се въртеше само казаното от Кару за мрака, който сееха в името на техните мъртъвци и въпросът дали мъртвите биха желали да е така. Не му трябваше дълго да се пита. Знаеше, че Хазаел няма да го укори за неговото щастие. Лираз обаче определено го винеше.

Не отвърна на язвителната й забележка. Какво изобщо би могъл да каже? Достатъчно бе тя да се огледа, за да си даде сметка, че тяхната любов не е никак лекомислена. Ето ги сега в пещерите, сред тази трудно постигната общност между серафими и химери - това беше същинско чудо, и то беше тяхното чудо, неговото и на Кару. Не би го изрекъл на глас, но в сърцето си знаеше, че е точно така.

Лираз, естествено, също имаше дял в това, както и Тиаго. Подобна гледка беше нещо невиждано: двамата застанали рамо до рамо, давайки пример на своите армии. Вече бяха договорили обединението на батальоните и лично бяха уредили всичко. Акива беляза всичките свои двеста деветдесет и шест братя и сестри с магическия знак, обезсилващ хамсите, и сега, точно в този момент, пред очите му двете армии пробваха силата на своите дамги една на друга.

Неколцина и от двете армии все още стояха встрани, но повечето, както изглежда, бяха въвлечени в нещо като предпазлива... е, по-скоро взаимноопознавателна игра, доста по-незлоблива от онази, в която беше участвала малко преди това Лираз.

Акива наблюдаваше как брат му Ксатанаил приканва чакалоглавата Саб да му покаже дланите си. Тя обаче се колебаеше и стрелкаше с поглед Вълка. Той кимна окуражително и тя го направи. Протегна ръце с насочени право в Ксатанаил мастилени очи, но нищо не се случи.

Стояха върху черното петно от засъхналата кръв на Утем, на същото място, където предишния ден всичко заплашваше да се срине, и пак нищо не се случи. Ксатанаил отначало беше като на тръни, после обаче се отпусна и със смях тупна Саб толкова здраво по рамото, че заприлича на агресивен жест, но смехът му надделя и Саб не го прие като обида.

Малко по-нататък Акива видя как Исса откликва на поканата на Елион и протяга изящната си ръка, за да докосне неговата, набраздена от белези и мастилени рабоши.

В тази гледка имаше толкова мощ че на Акива му се прищя да може да дестилира нейната сила и да я превърне в еликсир за цял Ерец. Първо, само някои, после - повече, занарежда мислено като молитва той.

И докато си го мислеше, затърси с поглед синьото сияние, за което сетивата му бяха винаги настроени; скоро зърна Кару и нейният поглед срещна неговия. Проблясък, лумване. Един поглед му стигаше да се почувства опиянен от светлина. Но тя беше близо до него. Звездни богове, защо не е по-близо? На Акива му беше дошло до гуша от целия този въздух, който ги делеше. А скоро между тях щеше да има цели левги и небеса...

- Извинявай - тихо пророни Лираз. - Това не беше честно.

Обля го топлина и някаква горда, покровителствена нежност към крехката му сестричка, за която да се извини, не беше никак лека работа.

- Не, не беше - отвърна, опитвайки гласът му да прозвучи нехайно. - И като стана дума кое е честно и кое - не, можехте да почакате няколко секунди, преди да нахлуете така. Обзалагам се, че бяхме само на крачка от целувката.