Сънища за богове и чудовища

Оглавление

Лираз изсумтя, защото я хвана неподготвена и напрежението между тях мигом изчезна.

- Съжалявам, ако това, че едва и е умрях, е било причина едва да не се целунете.

- Прощавам ти - каза Акива. Трудно му беше да се шегува с ужаса, който избегнаха на косъм, но имаше чувството, че Хазаел точно това щеше да направи, а то бе главното - какво би направил Хазаел в такъв момент - и изглеждаше винаги правилно. - Прощавам ти този път -натърти. - Следващият път обаче те моля да съобразиш по-внимателно времето за своето едва-не-умиране. А най-добре повече да не се стига до едва-не-умиране. - Нека вместо това е едва-ли-не целувка, помисли си, или пък истинска целувка, но не го каза гласно, донякъде загцото му беше невъзможно да си го представи, донякъде загцото знаеше, че това ще я разгневи. Въпреки това й го желаеше от все сърце - някой ден и Лираз да се окаже потънала в блаженство.

- Ще отида да се измия преди тръгване - каза й и се оттласна от стената на пещерата, на която се облягаше дотогава. След няколко часа непрекъснато магьосване тялото му беше натежало като напълнено с олово. Разкърши рамене, изпъна врат.

- Трябва да отидеш при термалните извори - посъветва го Лираз. - Те са... честно казано, чудотворни.

Той спря насред крачка и се втренчи в нея с присвити очи.

- Честно казано, чудотворни? - повтори. Едва ли беше чувал досега Лираз да използва думата чудотворно и... това, което плъзна по бузите й, руменина ли беше?

Интересно.

- За лечебната вода говоря, естествено - каза, но нейният прям и нетрепващ поглед беше твърде прям и твърде нетрепващ - явно прикриваше някакво друго чувство с това престорено самообладание, обаче го правеше твърде очебийно. И на всичкото отгоре се беше изчервила.

Много интересно.

- Е, сега нямам време за това - каза Акива. Вода имаше и в една ниша надолу по скалния пасаж. - Ей сега се връщам - увери я на тръгване. Щеше му се да иде при термалните извори -щеше му се да отиде там заедно с Кару, - но засега щеше да добави това към списъка с желания за времето, когато животът му ще си е само негов.

Да се изкъпе с Кару.

При мисълта го обля гореща вълна, която - странно - не срещна отпор от чувството за вина и жертвоготовност. Толкова беше свикнал с тяхното бреме, че сега липсата им му се стори неестествена. Все едно да завиеш зад ъгъл, покрай който си минавал хиляди пъти, и вместо обичайната стена зад него да се ширне небесният простор.

Свобода.

Макар и непълна, сега Акива поне имаше свободата да мечтае, а това само по себе си беше нещо велико.

Кару му прощаваше.

Тя го обичаше.

А ето че отново се разделяха и той не я беше целунал - нито едно от двете не беше редно. Но дори да не трябваше да прикриват чувствата си пред двете армии и да можеха да откраднат поне миг насаме, Акива пак нямаше да го направи - все още спазваше войнишкото суеверие за сбогуванията. Не трябваше да се сбогуват. Сбогуванията носеха лош късмет, а целувката на прощаване беше просто вид сбогуване. Ндлувката за едно ново начало не трябваше да се превръща в целувка за сбогом. Ще трябва да почакат по-добри времена.

След завоя в скалния пасаж се откри ниша, където от улей в грапавата стена бликаше студена вода, течеше в продължение на няколко метра на височината на пояса и отново изчезваше в скалата. Също като много от чудесата в тези пещери, тя също изглеждаше природна даденост, но най-вероятно беше дело на предишните обитатели. Акива се освободи първо от доспехите и меча и ги провеси на една скална издатина, после си свали ризата.

Загреба с шепи студената вода и я поднесе към лицето си. Шепа подир шепа за лицето, врата, гърдите и раменете. Накрая потопи цялата си глава, после се изправи и усети как влагата постепенно се изпарява върху горещата му кожа, стичайки се на ручейчета между ставите на крилете.

Прие плана на Кару, защото си го биваше. Освен че беше умен, рискът при него беше много по-малък в сравнение с предишната им стратегия; проработеше ли, заплахата за света на хората щеше да е много по-малка и можеха да предотвратят снабдяването на Яил с, както Кару ги нарече, „оръжия за масово унищожение“.

На първия военен съвет Лираз с голяма доза сарказъм предложи просто да помолят Яил да се върне, но тъкмо в това се състоеше същината на новия план: моля, ако обича Яил да изтегли армията си и да се прибере у дома, без да предизвиква война, каквато беше всъщност целта му, благодаря и лека нощ.

Естествено, примамката беше най-трудната част от плана. Тя беше проста и гениална -съвсем не „моля“ - и Акива не се съмняваше, че Кару и Лираз ще се справят. Те бяха смели воини, но в същото време и двете същества, които обичаше най-много на света - светове, -затова искаше да ги отведе невредими към онова бъдеще, което си представяше: там ничий живот няма да е изложен на риск, а най-трудното решение за деня ще е какво да закусват или на кое точно място да се любят.

Лираз имаше право, помисли си Акива. Той наистина беше потънал в блаженство. Не очакваше скоро да му се отвори случай да остане насаме с Кару, затова щом усети раздвижване зад себе си - прозвуча като тихо поемане на дъх, - се обърна с разтуптяно сърце, очаквайки да види нея.

Но не видя никого.

Усмихна се. Усещаше нечие присъствие също толкова ясно, колкото чу и вдишването. Явно пак е направила заклинанието да стане невидима, а това означаваше, че идването й е останало незабелязано за другите. Независимо какво си повтаряше само преди минути - как целувката за едно ново начало не бива да се превръща в целувка за сбогом, - решителността му не устоя пред надеждата. Имаше нужда от нея. Всичко изглеждаше някак недовършено, въпреки съгласието помежду им и ръката върху сърцето на другия. Не мислеше, че някога ще може пак да изпита щастие, нито че ще диша с пълни гърди, докато... Ето и сега, колкото и да е невероятно, чувството за вина го нямаше и не попречи на надеждата, пред тях имаше само безкрайни възможности... Докато не я целуне. Суеверията да вървят по дяволите.