Сънища за богове и чудовища

Оглавление

О, богове. Тази кръв съвсем не беше въображаема. Нито кръвта, нито смъртта. А тук беше така тихо, нищо друго, само вятърът, докато техните приятели и другари и... семействата им, всеки оцелял воин от извънбрачните, кръвните братя и сестри на Акива - те се биеха в едно друго небе и срещу това нищо не можеше да се направи.

Те ги оставиха там.

Когато Акива най-после се извърна към нея, изглеждаше покосен. Блед и невярващ.

- Какво... какво стана? - попита го Кару, устремявайки се към него през въздуха.

- Лираз - отвърна, но сякаш и той все още се опитваше да проумее. - Тя ме изблъска тук. Тя реши... - Той преглътна. - ... Реши, че аз трябва да живея. Аз да съм този, който да оживее.

И той отново заби поглед в небето, сякаш можеше да види през него другия свят - сякаш Лираз просто стои от другата страна на някаква завеса було. С изчезването на портала обаче небето изведнъж беше станало бездънно, каквото е било винаги преди това. Къде беше сега Ерец и що за магия го беше направила така лесно достъпен? Кой беше сътворил порталите, кога и по какъв начин? В съзнанието на Кару изникна представата за познатия й космос с планетите, които кръжат около някоя звезда - мироздание, което беше незначително в сравнение с един друг безкрай, непостижим за ума - и тя не откриваше мястото на Ерец в тази представа. Това беше все едно да изсипеш парченцата от два пъзела в обща купчина и да се опиташ да подредиш с тях една картина.

- Лираз може да се справи с този патрул - каза тя на Акива. - Или най-малкото да стане невидима и да им се измъкне.

- И къде ще отиде? На заколение с другите ли?

Заколение.

Вътре, откъм самата сърцевина на тялото й, се надигна някакво усещане, нещо като писък. Сърцето и стомахът й пищяха; този писък я разцепи отвътре. Тя се замисли за Лораменди и поклати глава. Не би могла да преживее отново всичко - да отлети обратно за Ерец, за да открие, че там я чакат само мъртъвци. Не можеше дори да си го помисли.

- Може да победят - каза тя. Щеше й се Акива да кимне, да се съгласи с нея. - Обединените батальони. Химерите ще отслабят атакуващите, а ти каза... - Тя преглътна мъчително. - Ти каза, че Доминионът не е достоен противник за извънбрачните.

Той, разбира се, не беше казал нищо подобно. Думите му бяха, че ако съотношението им е едно към едно, тогава Доминионът не може да ги затрудни. А в тази битка не бяха едно към едно, поне на пръв поглед.

Акива не я поправи. Нито кимна, нито я увери, че всичко ще бъде наред.

- Опитах се да постигна сиритхар - каза вместо това. - Източникът... на силата. И не успях. Първо Хазаел загина, защото и тогава не се получи, а сега всички ще...

Кару поклати глава.

- Няма.

- Аз предизвиках всичко това. Аз ги убедих. Сега аз ли ще съм този, който ще оживее?

Кару продължаваше да клати глава. Юмруците й бяха здраво стиснати. Преви се на две във

въздуха и ги притисна о стомаха: онази кухина, която се намираше в основата на обърнатото V на гръдния й кош. Точно на това място усети някаква празнина, някакво разяждащо чувство -нещо като глад. И наистина беше глад. Открай време беше недохранена и слаба, а точно в този момент под юмруците усещаше тялото си някак нетленно, сякаш се е разтворило във въздуха. Но тази празнина и това разяждащо чувство не беше само глад. Имаше скръб, страх и безпомощност. Отдавна беше престанала да вярва, че двамата с Акива са оръдия на друга, по-висша воля, или пък че тяхната мечта е обречена - на провал, или на успех; но ето сега откри, че в нея все още дреме ярост срещу вселената. Задето не я е грижа, задето не им помага. Задето, както изглежда, работи срещу тях.

Нищо чудно наистина да има по-висша воля. И да съществува някакъв предначертан план, съдба някаква.

Нищо чудно тази по-висша сила да ги мрази.

Сега обаче около тях беше само тишина, а всички останали се намираха толкова далече.

Замисли се за момчето датттнаг от Хинтермост, за Оживелите сенки и Амзалаг, които съвсем наскоро беше върнала към живот - Амзалаг, който таеше надежда да открие душите на децата си в руините на Лораменди - и за всички останали, но най-вече мислеше за Зири, принуден да носи бремето си, оставен сам да се справя с измамата, след като Исса, Тен и нея вече ги няма. Обречен да умре като Вълка.

Да изчезне завинаги.

Той беше пожертвал всичко, или съвсем скоро щеше да го стори, докато тя е тук, в безопасност... с Акива. Тези чувства се изляха като отровна запарка в нейния празен, празен стомах, защото някъде дълбоко навътре, неизказана, затрупана от целия тоя ужас и смут, имаше някаква частица... мили боже, това определено не беше радост. По-скоро облекчение, че е жива. Това няма как да е нещо нередно - облекчението да си още жив, но тя тъкмо така се чувстваше. Толкова, толкова страхлива.

Крилете на Акива леко помахваха, за да го задържат във въздуха. Кару взе да кръжи наоколо. Малко по-встрани Вирко летеше напред-назад с Мик и Зузана на гърба... О! Кару отново погледна натам. Вирко. Не беше планирано той да остава тук; нямаше как да мине за човек, по никакъв начин. Трябваше просто да спусне Мик и Зузе на земята и да се върне обратно през портала. Кару обаче за момента остави тая мисъл настрани. Акива я гледаше и тя беше сигурна, че и той като нея изпитва същата отровна смесица от облекчение и ужас. И може би нещо още по-лошо - заради саможертвата на Лираз.

- Тя реши така - обади се Акива. - Реши, че аз трябва да остана жив.

Кару пак тръсна глава, сякаш така можеше да се отърве от всички черни мисли.

- Ако това беше ти - каза тя, гледайки го право в очите, - ако сега ти беше от другата страна, както едва не стана, щях да вярвам, че ще се справиш. Нямаше да имам друг избор, освен да го повярвам, както вярвам и сега. Няма какво друго да направим.