Сънища за богове и чудовища

Оглавление

- Все още можем да се върнем - каза той. - Още сега може да полетим право към другия портал.

Кару нямаше готов отговор. Не желаеше да казва „не“. Сърцето й подскочи само при мисълта за това, макар разумът да подсказваше, че е недопустимо.

- Колко време би ни отнело това? - попита след кратка пауза. От това място до Узбекистан, а после, вече оттатък, от Вескалската планинска верига обратно до Аделфите.

Акива първо стисна зъби, после охлаби скованата си челюст.

- Половин ден - каза с непроницаем глас. - Най-малко.

Никой не го изрече гласно, но и двамата знаеха: докато успеят да се върнат, битката отдавна ще е приключила, по един или друг начин, а задачата им тук щеше да е провалена. Не можеха да допуснат този провал.

Кару мразеше да говори с гласа на разума пред лицето на скръбта, но все пак се обади предпазливо.

- Ако сега Лираз беше тук заедно с мен, а ти беше останал оттатък, как би искал да постъпим?

Акива се замисли над думите й. Огънят на очите му помръкна, затулен от сенките, и тя не можеше да прочете в тях какво си мисли. Щеше й се да посегне към ръката му, както направи от другата страна на портала, но това й се виждаше някак нередно - все едно използва чаровете си, за да го накара да се откаже от нещо жизненоважно. А не го искаше; не можеше да вземе решение вместо него, ето защо просто чакаше.

- Щях да очаквам от вас да свършите това, за което сте дошли - тежко продума той.

Ето че всичко се реши. Това дори не беше истински избор. Нямаше как да стигнат навреме при останалите, за да променят нещо, но дори да успееха, на какво можеха да се надяват? И въпреки това усещането беше като за направен избор - сякаш им обръщаха гръб; в Кару като кърваво петно разцъфна вина, която тепърва щеше да я преследва.

Сторих ли достатъчно? Направих ли всичко по силите си?

Не.

Даже в този миг, когато катастрофата все още предстоеше, а битката в отвъдния свят беше в разгара си, тя вече усещаше как занапред вината ще помрачава всяко щастие, което двамата с Акива се опитат да намерят или създадат. Все едно да танцуват на бойното поле, да валсуват насред труповете, да градят живота си върху чужди кости.

Внимавай, не стъпвай там, раз-два-три, гледай да не се препънеш в мъртвото тяло на сестра си.

- Кхъм, хора... - Това беше гласът на Мик. Кару се извърна към приятелите си, преглъщайки сълзите. - Не съм много сигурен какъв точно е планът... - продължи той колебливо. Изглеждаше блед и разтърсен отдън душа, също като Зузана, вкопчила се здраво във Вирко и притисната в прегръдката на Мик. - Обаче трябва да се разкараме от тук. Защото тия хеликоптери...

Все едно ток раздруса Кару. Хеликоптери? Чак сега ги видя и чу онова, на което би трябвало да обърне внимание много по-рано. Хъмпхъмпхъмп...

- Идват насам - каза Мик. - Много бързо.

И те наистина се появиха - няколко, приближавайки от четирите посоки на света. Какво става, по дяволите?! Та това беше ничия земя! Каква работа имат хеликоптери тук? И точно тогава я връхлетя много лошо предчувствие.

- Казбата - каза и в нея се надигна нов ужас. - Мамка му. Ямата.

Елиза беше... не съвсем на себе си този ден. Но поне умееше да се преструва добре, мислеше си, отпивайки от чая. За което трябваше да благодари на семейството си. Задължена съм ви, помисли си тя с особена жлъч, предназначена специално за тях, за моите абсолютно независими от емоциите лицеви мускули. Това ми идва направо дюшеш, докато се преструвам, че не полудявам. След като години наред беше прикривала нещастието, срама, объркването, унижението и страха, сега вече можеше да крачи през живота с каменно лице, с непробиваема фасада, която едва ли нещо беше в състояние да разчупи.

С изключение на моментите, в които кошмарът я превземаше, разбира се. Тогава изражението й определено се съживяваше. Майко мила! А снощи на терасата на покрива... или беше тази сутрин? Май и двете, предположи тя. Толкова се бяха заседели, че накрая дочакаха зората. Тя така и не спря да плаче. Тоя път дори не успя да заспи, но въпреки това той я откри. „Той“. Кошмарът. Споменът.

Някаква буря вилнееше в нея. Напълно неподвластна на волята й, тази буря беше скръб, бездънна загуба и натрупано разкаяние, което познаваше толкова добре.

С угасването на звездите и разпукването на деня бурята в Елиза премина. Сега тя представляваше само опустошен пейзаж, който ураганът остави след себе си. Утихнали води и руини. И някакво... прозрение, или поне частица от прозрение, крайче. Точно така се чувстваше: наносите бяха отнесени от пороя; съзнанието й беше залято от водите на разлива, чисто и аскетично, а в краката й, едва забележимо сред пясъците, се подаваше крайче. Можеше да е ъгълче от ковчеже с пиратско съкровище, или пък от кутията на Пандора^; или пък просто стряха от... покрив. На потънал храм. Или от някой погребан град.

От цял един свят.

Сега й оставаше само да издуха пепелта от него и щеше да узнае, или поне щеше да започне да проумява какво още е лежало погребано в нея. Усещаше го вътре в себе си. Напъпило, безкрайно, ужасяващо и удивително: дар, проклятие. Нейното наследство. Ндлата се беше вградила в усилието да го погребе; понякога имаше чувството, че всичката сила, дадена й да се радва, да обича, да свети, е погълната от това усилие. Само трябваше да дава и да дава.

Ами... ако просто престане да се съпротивлява и му се предаде?

Ау, точно в това е проблемът. Защото Елиза не беше първата, преследвана от този сън. И с такава „дарба“. Тя беше просто най-новият „пророк“. И поредният в опашката към приюта за душевноболни.