Сънища за богове и чудовища

Оглавление

Проф. Чодри си свали очилата и разтърка основата на носа си. Тактика за печелене на време, Елиза знаеше това. Намираха се в най-близката шатра в подножието на хълма, обгърнати от гнило зловоние, въпреки охладения от климатика въздух. Проф. Амхали й пусна запис на предаването на лаптопа си и тя все още опитваше да проумее какво се е случило. Усети, че й се повдига. Снимките. Нейните снимки, показани по този начин, без подходящ контекст. Изглеждаха ужасяващи. Каква ли ще е реакцията на света? Много добре помнеше хаоса в Нешьнъл Мол преди две вечери. Колко ли по-зле е сега?

Когато проф. Чодри свали ръка от лицето си, погледът му беше директен, макар и леко разфокусиран без очилата.

- Нима твърдите, че не сте го направили?

- Разбира се, че не съм го направила. Никога не бих...

- Отричате ли, че това са ваши снимки - намеси се проф. Амхали.

Тя се извърна рязко и го изгледа.

- Аз ги направих, но това не значи, че...

- И са изпратени от вашия имейл?

- Значи някой го е хакнал - отвърна тя и по гласа й пролича, че губи търпение. За нея това беше повече от очевидно, но мароканският професор беше заслепен от собствената си ярост - а и от чувството за вина, защото тъкмо той ги доведе тук да спасят страната му от позора. - Това съобщение не е пратено от мен - продължи Елиза решително. После отново се обърна към проф. Чодри. - Звучи ли ви изобщо като мои думи? Безбожна нечестивост?! Това не е... аз не... - Тя се оплете. Втренчи се в мъртвите сфинксове зад гърба на професора. Те нито за миг не й се видяха безбожни, също както и ангелите - божествени. Не в това беше въпросът сега. - Снощи ви казах, че не вярвам в Бог.

Забеляза промяната в погледа му, мярналото се в очите му подозрение и осъзна със закъснение, че да му напомня за миналата нощ може би не е най-добрата стратегия. Сега я гледаше така, сякаш я вижда за първи път. Завладя я чувство на безсилие. Ако беше само това -да я нарочат, че е подхвърлила снимките на медиите, - той може би щеше да повярва в нейната невинност и да я подкрепи. Стига да не беше изпаднала в явна депресивна криза на терасата на покрива и да не беше изляла толкова сълзи, че да наводни дори пустинята. Ако не я бяха разкрили като смятаното за умряло дете пророк. Ако ако ако.

- Вярно ли е това, което казват? - попита проф. Чодри. - Наистина ли сте... тя?

Искаше й се да тръсне глава. Тя не беше момичето от снимката с размазани черти и сведен поглед. Тя не беше Елизаел. Когато избяга и изгори мостовете към предишния си живот, можеше напълно да промени името си, но някак „Елиза“ й звучеше правдиво. Това беше името на нейната тайна детска съпротива, вътрешното й „нормално“ аз, което я крепеше, докато се преструваше пред всички останали или бягаше от тях, потъвайки дълбоко в себе си. Елизаел можеше да се моли на колене, докато коленете й не се разранят до кръв; или пък да пее псалми, докато гласът й не заприлича на котешко мяукане. Можеха да принудят Елизаел да направи много - много и още повече - против волята си. Но Елиза?

О, тя беше някъде далече и си играеше. Делнична като пай и волна като глухарче на вятъра. Ама че мечта.

Ето защо запази името и според силите си го изпълни с най-доброто съдържание: пай и глухарчета. Делнична и волна, макар, в интерес на истината, това винаги да й приличаше на преструвка. Защото, откакто навърши седемнайсет, вече Елизаел беше нейното скрито аз, заключено дълбоко вътре, а Елиза живееше открит живот - също като принца и просяка, които си сменили местата: единият се въздигнал, а другият станал онеправдан човек. Накрая обаче -чак сега си го спомни - принцът и просякът, естествено, отново заели своите места. С нея обаче това нямаше да се случи. Никога повече нямаше да бъде Елизаел. Но явно не за това говореше проф. Чодри, ето защо, макар и неохотно, тя кимна.

- Аз бях тя - поправи го. - Но се махнах. Избягах. Мразех всичко. Мразех тях. - Пое си дълбоко въздух. Омраза не беше точната дума. Не съществуваше точна дума; нямаше достатъчно силна дума да опише предателството и когато, вече като зрял човек, Елиза поглеждаше назад към детството, си даваше сметка колко е била тормозена и използвана.

Още от седемгодишна. Обратно вкъщи след болницата, вече с пейсмейкър и обзета от нов ужас, пред който бледнееше дори страхът от майка й. Още от първия миг, в който нейната „дарба“ излезе наяве, тя се превърна в средоточие на цялата енергия и надежди на сектата.

Непрекъснат допир. Толкова много ръце. И никакъв суверенитет над нейното собствено аз, в нито един момент. Те й изповядваха греховете си, молеха за прошка, разказваха й неща, конто ннто едно седемгодишно дете не би трябвало да чува, какво оставало да наказва. Събираха сълзите й в мускалчета, отрязаните й нокти смесваха с брашното и приготвяха от него нафора. Ами първата й менструална кръв? Насили се да отклони мислите си от това. Срамът все още беше изпепеляващ макар да се беше случило преди половин живот. А после идваше и спането.

Двадесет и четиригодишната Елиза не беше прекарала нито една любовна нощ. Не можеше да спи в една стая с друг човек. В продължение на десет години я принуждаваха да нощува върху олтар в средата на храма, а всички от паството спяха скупчени около нея на пода. Мили боже. Хриповете и хлипането, хъркането, кашлянето. Шепненето. Даже понякога в най-тъмната доба: ритмично пъшкане на двама души, чието значение беше проумяла много по-късно.

Едва ли някога щеше да се отърве от спомена за общото неприветливо дишане на десетки хора, наобиколили я в нощта.