Сънища за богове и чудовища

Оглавление

Чакаха сънят да я навести отново. Надяваха се на това. Молеха се. Лешояди, алчни за късче от нейния ужас. След като не можеха да бъдат споходени от съня, искаха да са поне наблизо. Сякаш писъците й им вещаеха спасение, даже нещо по-добро; сякаш можеше, само ако можеше да изригне от нея - сънят, чудовищата, ужас и ужас и ужас завинаги, амин, - за да излее своето възмездие върху клетите грешници по света, както и да прослави избраните: тях самите.

Сякаш Елиза можеше да бъде самият Апокалипсис.

Гейбриъл Единджър беше получавал сладолед срещу кошмари, а тя беше получила това.

- И досега е така. Все още ги мразя - каза, може би твърде пламенно.

Проф. Чодри пак си беше сложил очилата и зад тях очите му гледаха бдително. Когато заговори, в гласа му се усещаше неестествена вежливост, която пазеше за разговорите си с хора с болен ум.

- Трябваше да ми го кажете - каза, поглеждайки към проф. Амхали. После се прокашля да прочисти гърлото си, очевидно притеснен. - Това може да се приеме като... конфликт на интереси, Елиза.

- Какво?! Тук няма никакъв конфликт. Аз съм научен работник.

- Също и ангел - вметна със саркастична усмивка мароканският професор.

Че кой се усмихва саркастично в днешно време, зачуди се Елиза посърнало. Досега мислеше, че е присъщо само на литературните персонажи.

- Ние не сме... Искам да кажа те не са такива. Никога не са претендирали, че са ангели -каза, без да е сигурна защо се обяснява от тяхно име.

- Ама, разбира се. - Проф. Амхали беше самото въплъщение на убийствения сарказъм. -Само наследници. А, и тяхна инкарнация, нека не го забравяме. - Той я прикова с поглед. - Ами апокалиптичните видения, скъпа? Още ли ви спохождат? - Питаше така, сякаш това е нещо много по-страшно от абсурд, сякаш самото му споменаване осквернява всяка благоприлична религия и трябва да бъде наказвано.

Тя почувства как се смалява, топи се пред лицето на това двойно обвинение и презрение. Как изчезва. В този момент не беше Елиза. Тук и в очите на тези двама мъже. Тя беше Елизаел. Аз не съм тя. Аз съм си аз. Колко отчаяно искаше да го повярва.

- Оставих всичко това в миналото - каза. - Оставих го. - Последното прозвуча категорично, защото й се виждаше толкова просто и естествено. Оставих го. Това не ви ли говори нещо?

- Трябва да е било много трудно за вас - обади се проф. Чодри.

Не беше далече от истината. При други обстоятелства този разговор можеше да тръгне в съвсем различна посока: можеше да доведе до искрено и напълно основателно съчувствие на професора пред лицето на преживените от нея изпитания. Мамка му, точно така, на нея й беше адски трудно. Останала беше без нищо, без пукната пара и и без приятели, без каквито и да е контакти. Разполагаше единствено с ума и волята си: първото, печално занемарено - не беше получила никакво образование; а второто, толкова често наказвано, че беше съвсем закърняло. Но не достатъчно закърняло. Можеш да ми целунеш волята, искаше й се да каже на майка си. Никога няма да успееш да ме пречупиш.

Но при тези обстоятелства и заради тона, с който професорът го произнесе - тази неестествена вежливост, това покровителствено снизхождение, - явно не беше най-подходящото, което можеше да каже.

- Трудно? - повтори тя. - Тогава Големият взрив е бил просто фойерверк.

Каза му това предишната нощ на шега. Тогава се беше усмихнала иронично, а той се изкиска. Сега вложи същия смисъл в думите си... е, поне почти същият... но проф. Чодри само вдигна помирително ръце.

- Няма защо да се разстройвате - каза.

Няма защо да се разстройва ли?! Няма защо. Какво изобщо означаваше това?! Че няма причина? Защото според Елиза имаше куп причини. Освен че я бяха накиснали, сега беше изпаднала и в немилост. Отнеха й толкова дълго н внимателно градената анонимност; от тук нататък професионалната й благонадеждност щеше да бъде свързвана с историята, която така усилено се опитваше да потули, какво оставало за несправедливите обвинения и щетите, които те можеха да й нанесат; за юридическите последици от това, че е нарушила споразумението за

поверителност и... по дяволите, за краха на света. Но най-непосредствената причина за тревога беше именно тук, в тази санитарна шатра, в компанията на двама самонадеяни мъже, склонни да я третират като изрязана от картон фигура на отдавна изчезнала жертва.

Инстинктивно хвърли поглед към екрана на лаптопа, който й показваше нейната гибел. Застопореният кадър на старата снимка със същия стар надпис. ИЗЧЕЗНАЛО ДЕТЕ ПРОРОК, ПРЕДПОЛАГА СЕ Е УБИТО ОТ СЕКТА.

- Не съм разстроена - каза тя, поемайки си отмерено въздух на няколко пъти.

- Не ви виня за това, което сте, Е лиза - каза Анудж Чодри. - Невъзможно е да променим своя произход.

- Много мило от ваттта страна.

- Но може би е дошло време да потърсите помощ. Преживели сте толкова много.

В този момент всичко се срина. Той все още стоеше с вдигнати ръце в смисъл на нека-не-прибързваме, а Елиза просто го гледаше втренчено. Защо беше всичко това? Той се държеше с нея сякаш е някаква истеричка и това за миг я накара да се усъмни в себе си. Дали не беше повишила несъзнателно глас? Дали не говори с облещени очи и потръпващи ноздри като някоя лунатичка? Не. Просто стоеше с отпуснати покрай тялото ръце и би се заклела във всичко свято - ако изобщо имаше нещо свято, - че няма вид на луда.

Не знаеше как да постъпи. Почувства странна безпомощност пред лицето на тяхната излишно раздута тревога.

- Единственото, за което имам нужда от помощ е - каза, - да докажа, че не съм го направила.