Сънища за богове и чудовища

Оглавление

- Тук може да си отдъхнем - каза. - Трябва да имат интернет и електричество. Бани, легла, вода. Храна.

Нейната едва забележима сянка-пеперуда постепенно взе да наедрява, пресрещайки ги, докато кацаха, скрити в сянката на палмите. Развалиха заклинанието за невидимост и Кару най-напред огледа приятелите си. Зузана и Мик изглеждаха изтощени и обезводнени, облени в пот и явно изгорели на слънцето - отбележи: може да изгориш на слънце, дори когато си невидим, -но най-страшно беше напрежението, изопнало лицата им и техните тревожно празни погледи, което ги правеше да изглеждат някак далечни, отсъстващи. Поразени от преживяната битка.

Какво им беше причинила, като ги въвлече в тази война?!

После премести поглед към Вирко, защото я беше страх да надзърне в очите на Акива. Същият Вирко, един от лейтенантите на Вълка и един от тези, които я оставиха сама с него край ямата. Вярно, единственият, който се обърна да погледне назад, но, така или иначе, я беше изоставил. Но също така беше спасил живота на Зузана и Мик. Той беше решителен и кален в трудностите при полет и битка - не го ловеше нито слънце, нито умора, но и неговите черти бяха изпънати от напрежение, шокът не беше подминал и него. Както и срамът, Кару ясно виждаше това. Още от ямата не го беше напускал.

Тя го измери с поглед, който се надяваше да е ясен и недвусмислен, после кимна. Опрощение? Благодарност? Протегната приятелска ръка? Самата тя не беше съвсем наясно. Той кимна в отговор, макар и с известна тържественост, което приличаше по-скоро на церемониален поклон, и тогава Кару най-сетне се извърна към Акива.

Не го беше поглеждала в очите още откакто бяха при портала. Мяркаше го само от време на време, в кратките мигове, когато не беше невидим, но във всеки един момент усещаше присъствието му, без да е нужно да го гледа. Боеше се да го погледне открито и... имаше право.

Болката му беше очевидна - така пронизваща, че накара и нейната болка да изплува на повърхността; толкова чиста, че стигаше да заплати десятъка, но не това беше най-лошото. Ако беше само болката, Кару сигурно щеше да намери път към него, да посегне към ръката му, както го беше направила от другата страна на портала; или да стигне дори сърцето му, както стана в пещерите. Ние сме началото.

Но... началото на какво? Това се питаше безутешно Кару, защото в очите на Акива несъмнено имаше още ярост и някаква неумолима решителност. Това не беше омраза, нито отмъстителност. Това беше нещо ужасяващо, което я смрази. Когато погледът й за първи път попадна на него на Джема Ел-Фна в Маракеш, той беше студен като камък. Нечовешки жесток, без капчица милост. Онова, което съзря в него тогава, беше мъст, превърнала се в навик; ярост, охладена от годините вцепенение.

По-късно, в Прага, тя видя как милосърдието отново се завръща в него като пролетно пълноводие, което освобождава скованото от лед сърце. По онова време все още не можеше напълно да го оцени, защото не знаеше какво всъщност означава, нито от какво се пробужда той; сега обаче беше друго. Тогава той беше възкръснал от собственото си пепелище - същият Акива, когото познаваше отпреди толкова много време, изпълнен с живот и надежда - или поне беше в началото на възкресението си. Вярно, още не го беше видяла да се усмихва като някога -усмивка толкова красива, че сякаш отразяваше слънчевата светлина, която я караше да се чувства опиянена от любов, с внезапно опразнена глава и здраво, съвършено и признателно свързана със света - със земята и небето и радостта и него. Всичко друго бледнееше пред това чувство. Расата не означаваше нищо, а измяната беше просто дума.

Тъкмо беше започнала да вярва, че е възможно тази усмивка да се върне отново; тъкмо се усети лека и безгрижна, обгърната от възцарилата се правда, но сега, наблюдавайки Акива, всичко това отново й се видя страшно далечно, както и той самият.

И тя добре го разбираше, защото само допреди година извънбрачните бяха няколко хиляди, докато последните безумия на войната не ги стопиха до тия, които познаваше от Киринските пещери. Акива беше преживял всичко това и беше оцелял, а после беше преживял и смъртта на Хазаел и ето го сега тук, невредим, докато всичко останало е може би - най-вероятно - загубено.

Сега Кару усещаше как чувството за мъст отново клокочи в него, макар все още да не се беше превърнало в камък; а не трябваше да е така, не биваше да се връщат отново в тази начална точка, но явно това беше... неизбежно. Малко преди да я екзекутират, Бримстоун й беше казал: „Да запазиш достойнство пред лицето на злото е истински подвиг“, но може би, мислеше си Кару със свито сърце, това е твърде непосилна задача. Може би е невъзможно всеки да покаже

такава твърдост.

Все още имаше чувството, че е полумъртва. Чувстваше се премазана, изтърбушена. За пореден път.

Обърна се към приятелите си и се насили да говори почти спокойно.

- Май ще е най-добре вие двамата да наемете стая. Нека не виждат никой друг от нас.

Очакваше - надяваше се - Зузана да направи някоя саркастична забележка, или да предложи

да яздят Вирко чак до самите порти на казбата, но тя дори не проговори. Просто кимна.

- Даваш ли си сметка - обади се Мик, опитвайки отчаяно да върне на Зузана поне част от нейната Зузанщина, - че трите ни желания са на път да се сбъднат? Не съм много сигурен дали имат шоколадова торта, обаче...

- Аз, така или иначе, си промених желанията - прекъсна го Зузана и взе да ги изрежда, свивайки пръсти. - Първо: приятелите ни да са невредими. Второ: Яил да се тръшне мъртъв и, трето...