Сънища за богове и чудовища

Оглавление

Каквото и да беше третото, не успя да довърши. Кару никога не беше виждала приятелката си толкова безпомощна и уязвима. Затова я прекъсна.

- Ако не включва храна, значи е лъжа - нежно напомни тя на Зузана. - Поне така са ми казвали.

- Добре тогава. - Зузана си пое дълбоко дъх, опитвайки да се съсредоточи. - Значи мога да си поръчам известно количество световен мир за вечеря. - Цялата се беше превърнала в едни огромни тъмни очи с трескав поглед. Нещо в нея се беше прекършило. Кару го забеляза и потъна в скръб. Войната винаги го причинява, няма как да се избегне. Реалността е непрекъснато в обсада. Картинката на живота, грижливо поставена в рамка, е разбита и един нов образ изскача пред теб. Той е грозен и дори не ти се ще да го погледнеш, какво остава да си го окачиш на стената, но нямаш друг избор, защото вече си го опознал. След като вече наистина си го опознал.

Какво ли ще стане със Зузана от тук нататък, след като вече познава този образ?

- Световен мир за вечеря - подкачи я Мик, почесвайки наболата си брада. - Към това предлагат ли пържени картофки?

- Най-добре да го направят - отвърна Зузана, - иначе ще им го върна обратно.

Името на ангела беше Елизаел.

Църквата, основана от нейните потомци - те, разбира се, предпочитаха да я наричат църква, не секта - се наричаше „Обетът на Елизаел“ и всяко новородено момиче от рода беше кръщавано Елизаел. Ако до влизането в пубертета не проявеше „дарбата“, прекръщаваха я с друго име. Е лиза беше първата през последните седемдесет и пет години, която притежаваше „дарбата“ и често си мислеше, че най-лошо от всичко - черешката върху тортата на нейното ужасно наследство - бе завистта на останалите.

Нищо не кара очите да святкат така, както завистта. Малцина съзнаваха това така издъно като нея. Сигурно за другите беше противоестествена мисълта как някой може да отрасне със съзнанието, че всеки от членовете на широко разклонената му рода вероятно е готов да го убие и изяде, стига с това да придобие неговата „дарба“. Също като слугата на граф Дракула Ренфилд.

„Обетът“ беше матриархат, а майката на Елиза беше действащият първо свещеник. На покръстените от друга вяра казваха „братовчеди“, а тези от семейството - те бяха на особена почит, дори да не притежават „дарбата“ - наричаха „елохими“. В древните текстове това беше наименование за потомците на по-широко известните „нефилими“, първите плодове от съвкуплението между ангели и човеци.

Забележително е, че във всички свещени книги на нефилимите, библейски и апокрифни, ангелите са от мъжки пол. В Книгата на Енох - приемана за каноничен текст единствено от етиопските евреи - се разказва за предводителя на падналите ангели, Азазел, който нарежда на своите сто деветдесет и девет братя да се захванат, казано накратко, за работа.

„Народете ни деца“, заповядал той и те се подчинили, но нито дума не се споменаваше как са се чувствали човешките жени.

Както и можеше да се очаква, във всички писания от онази епоха се казваше, че майките получили своя дял от епруветката и потомството, пръкнало се от утробите им - причинявайки им, предполага се, огромно неудобство, - се състояло от „ненаситни“ исполини, каквото и да означава това, а по-късно Бог заповядал на архангел Гавриил да ги изтреби.

Може и да го е направил. Може наистина да са съществували, всичките: Гавриил и Господ, Азазел и неговият отряд и техните огромни ненаситни бебета. Кой знае? Елохимите отхвърляха Книгата на Енох като пълен абсурд, което според Елиза беше нещо като присмял се хърбел на щьрбел, но не беше ли така с всички религии по света? Те застават с ръце на кръста едни срещу други и обявяват: „Моята недоказуема вяра е по-добра от твоята недоказуема вяра“.

В общи линии.

„Обетът“ си имаше своя книга: Книгата на Елизаел, естествено, според която не е имало двеста паднали ангели. Те били само четирима, двама от които - женски и само единият от тях беше от значение. Четиримата станали жертва на поквара сред най-висшите ангелски рангове, били осакатени и несправедливо прогонени от небесните селения преди хиляда години. Какво е станало с другите трима паднали и дали те на свой ред са посели семето си, не се знаеше, но Елизаел, след като се събрала с мъж от човешко потекло, била плодовита и се размножавала.

(В скоби трябва да се отбележи колко много говори за изолираното детство и тесногръдо обучение на Елиза - или по-скоро липсата на такова - фактът, че тя едва като девойка разбра как се нарича държавният орган на САЩ - „конгрес“. В нейния свят тази дума означаваше акт, който води до размножаване. Съвкупление. Плод на черяслата. Да правиш онова нещо. Ето защо думата конгрес продължаваше да й звучи секси щом я чуе, което - след като живееше във Вашингтон - се случваше доста често.)

В Книгата на Елизаел, за разлика от патриархалната Книга на Енох, или пък написаното в Битие по този въпрос, ангелът не беше даващият семе, а получаващият. Ангелът беше майка, утроба и, благодарение на природата или възпитанието си, нейните потомци не бяха чудовища.

Поне не физически.

Книгата на Елизаел не беше записана на хартия чак до късния осемнадесети век - сторил го освободеният роб Семинол Гейнс, който се задомил в матриархалния клан и станал неговият най-харизматичен евангелист, умножавайки паството на църквата, което в най-добрите си времена наброявало близо осемстотин вярващи, повечето от които също освободени роби. Що се отнася до самия ангел Елизаел, Семинол я описваше „абаносово тъмна, а бялото на очите й искри като звезден огън“, макар че, след като е живял осемстотин години след нея, той едва ли можеше да се смята за достоверен източник. С изключение на тая явна ерес - черен ангел майка; не, даже още по-хубаво: паднал черен ангел майка - книгата всъщност беше доста канонична, до такава степен основаваща се на Светото писание, че можеше да бъде оприличена на епична линия в магнитната поезия^, библейско издание.